Роберт Маккаммон - Границата

— По-добре е, отколкото там, навън .

— Ахъ. Е, сиваците се опитват да се доберат до нас, понеже са плътоядни. Те си прибират мъртъвците, което предполага, че ядат труповете. Това ги държи доволни известно време.

Итън кимна.

— Но аз не съм сив и не съм мутирал. Защо тогава ме заведохте в онази стая, където убивате твари ?

— Прибрахме те в Сигурната стая, понеже имахме… нека ги наречем „нашественици“. Това са същества, които приличат на хора и може и да са били едно време или още да си мислят, че са… но сега са друг вид форма на живот. По мнението на Джей Ди — и на Оливия също — те са хора, избрани от извънземните да си правят експерименти върху тях. След това са ги пуснали на свобода. Като извънземни бомби с часовников механизъм, предполагам. Да речем просто, че съм виждал някои много интересни реакции на разтвора. Имахме тук и друг доктор. Той се самоуби заедно с жена си и сина си миналия декември, но именно негова беше идеята да вкарваме нещо в кръвообращението, за да изпитваме новодошлите. Благодаря на Господа, че го измисли, иначе щяхме да сме пуснали при нас истински ужасии, без да го разберем, преди да е станало твърде късно.

— Дъждът — каза Итън. — Смятате, че той създава сиваците, така ли? Ако е така, нима никой тук не се е променил?

— О, напротив. Започва се със сиви, пепеляви на вид петна. Те се разрастват бързо и след това костите започват да се изменят. Държахме под наблюдение първата жертва, докато преживяваше всичко това. Наложи се да я оковем, което беше ужасно жестока постъпка, но нямахме избор — Дейв изгледа мрачно момчето, преди да продължи. — След няколко дни, когато цялата беше изкривена и деформирана, започна да ѝ расте втора глава, просто уста с малки, остри като игли зъби. Тогава се намеси баща ѝ и я застреля. Беше на дванадесет годинки.

— Олеле! — прошепна Итън или поне си помисли, че го е направил.

— Имахме още четири случая. За всичките се погрижихме, преди състоянието им да се влоши прекалено. Несъмнено в атмосферата има отрова… — заключи Дейв. — Понякога дъждът вали кално кафяв или жълт като пикня, но не сме сигурни, че това причинява мутациите. Никой не е сигурен в нищо. Но да, това е причината да зависим от бутилираната вода. Пазим конете под навес, но въпреки това са изложени на дъжда, а и той се процежда през покриви и стени и тече вътре… Ядем конете, така че няма начин да го избегнем. Докторът смята, че на ефектите им трябва време да си проличат, и че може би зависят от химическия баланс на конкретния човек. Както при вирусите или при рака. Някои го прихващат, други не… — Дейв сви рамене. — Какво да прави човек? В крайна сметка се гътва. Просто… въпросът е колко време ти се чака.

— Защо си изчакал ти например? — Итън многозначително изгледа картечния пистолет.

Дейв вдигна узито пред лицето си и го огледа, сякаш то беше смъртоносно произведение на изкуството. След това го отпусна отново до хълбока си.

— Хубав въпрос — призна. — Познавах много хора, които решиха да не протакат. Прецениха, че между горгоните, мъглявите, сиваците и простата стара безнадеждност най-добрият вариант е да минеш през райските двери… — спря се за момент и поумува върху отговора. Накрая каза: — Предполагам, че още не съм готов. Но утре може и да съм. Зависи просто от…

„… времето“, канеше се да продължи, но го прекъсна червена сигнална ракета, която рязко се извиси към висините, изстреляна от наблюдателницата на западния ъгъл на стената.

След секунди я последва воят на сирената с манивела, разположена във вътрешността на комплекса. С едновременно кух и зловещ глас Дейв заяви:

— Какъв си късметлия. Идват точно днес!

Дейв хукна към стената, а от блоковете наизлязоха и други от обитателите им, въоръжени с пистолети и карабини, надянали каквото им е било под ръка. Тогава Итън чу и воя на сиваците.

В началото идваше отдалеч, странно нашепване на дисонансна песен, което равномерно се усилваше все повече. Итън вече беше забелязал, че по протежение на стената, на няколко фута под намотките бодлива тел, са издигнати дървени мостчета и сега защитниците на „Пантър Ридж“ слагаха стълби и се катереха нагоре. Втора червена ракета излетя от най-южната кула, което Итън сметна за знак, че сиваците атакуват от две посоки. Искаше да види какво става, така че изостави басейна, хукна по пътя и се качи на стената по най-близката стълба. Точно когато я достигна, по стълбата го изпревари Оливия Куинтеро, чиято късо подстригана сива коса много приличаше на корона. Спря за миг, колкото да го изгледа намръщено. Под мишница носеше пушка и на колана на дънките ѝ беше окачен револвер в кобур. Беше навлякла жълта блуза в стил „уестърн“ с избродирани по раменете метличини. Тъмните ѝ очи изглеждаха почти абаносови на цвят. Нареди: