Роберт Маккаммон - Границата

Няма нищо , помисли си.

Но въпреки това…

… имаше нещо.

Пред очите му беше образът на сините и сребърните квадрати, които се сливаха, блестяха и се превръщаха в бистра вода.

Итън се спусна по стълбичката в плиткия край на басейна. Синята боя на дъното беше потъмняла и се лющеше на цели набръчкани къдели. Под нея се виждаше гол сив цимент. Момчето тръгна по права линия към средата на басейна и надолу по лекия наклон към дълбокия му край. Нагази в мръсната дъждовна вода около сифона.

Запита се: Какво ли има тук?

Логичният отговор гласеше: Нищо.

Движението му във водата накара боклука да отплава встрани. Итън заджапа в кръг около сифона, понеже това му изглеждаше правилна постъпка. Дали тук в крайна сметка не се криеше нещо, зачуди се той. Дали не долавяше дълбоко, потайно движение… като сливането на сини и сребърни квадрати на стената? Постоя известно време в дълбокия край, наострил всичките си сетива за нещо, в чието съществуване не беше убеден, а после, пак по средата на басейна, се отправи обратно към плиткия край. Имаше ясното усещане, че съвсем наблизо е скрито нещо, но…

Внезапно го стресна дрезгав глас:

— В името на всички лайнари, какви ги вършиш там?

Итън погледна надясно и видя Дейв Маккейн да държи узито си, прицелено някъде съвсем недалеч от него.

— Чух вратата ти да се отваря и затваря — обясни Дейв. — Живея точно до теб. Какво правиш тук? Вода ли си точиш?

— Не, сър. — На Итън му се стори, че Дейв не си е лягал тази нощ, понеже още беше облечен в дрехите, които носеше и вчера, и не си беше свалил бейзболната шапка. — Просто излязох да се поразходя.

— Тия ги приказвай на баба си.

Итън реши, че истината е най-добрият избор. Истината поне във вида, в който я разбираше.

— Имах чувството, че трябва да дойда тук.

— Така ли? За нощно плуване, а?

— Не, сър. Просто имах нужда да дойда дотук, това е всичко.

— Защо? За да пиеш вода?

Итън поклати глава:

— Наистина съм жаден, но Оливия каза да не се доверяваме на дъждовната вода. Това е причината да пиете само бутилирана… — той се сети за затворническата стая и проверката, която беше преживял. Как го каза Джон Дъглас: „Правим проверка дали си човек, или не си“. Итън знаеше за какво става дума, но искаше да го чуе и от друг. — Смятате, че дъждовната вода е отровна, нали? Заради всичките извънземни чудеса в атмосферата? — той вирна брадичка към озареното от светкавици небе. — Какво правят те с хората? Превръщат ги в твари, които се налага да убивате ли?

— Все още не знаем — отвърна Дейв. — Не знаем защо някои неща идват тук, като си придават човешки вид. Може и да са били някога хора и да са били променени от тях … — махна в посока към проблясващите на хоризонта мълнии. — Нищо чудно да си играят с човешки играчки. Просто има страшно много неща, които не знаем.

— Но това не е всичко , нали?

— Не — отвърна Дейв. — Никак даже.

— Разкажи ми.

— Първо излез оттам.

Когато Итън изкачи стълбичката на басейна, Маккейн насочи узито си към земята и отстъпи няколко крачки.

— Какво има още? — подкани го момчето.

— Нощем идват сиваците — обясни Дейв.

— Сиваците — повтори Итън. Не му хареса звученето на названието — нито в устата на Дейв, нито в неговата собствена. Но все пак попита: — А те какви са?

— Мутирали хора — Дейв никога не беше увъртал и не се канеше точно сега да започне. — Някои от тях са… силно мутирали… в чудовища, които вече не приличат на хора. Не знаем какво го причинява. Може да е нещо в атмосферата, в дъжда или пък е болест, донесена от ония . Сиваците идват нощем. Не всяка нощ, но определено се опитват да влязат тук… гадна работа. Ние смятаме, така, де, Джей Ди смята, че кожата им вече не може да понася слънчевата светлина. Или нещо ги кара да стоят скрити дневно време. Както казах, не знаем със сигурност и не сме срещнали човек, който да знае.

В главата на Итън се въртяха сума въпроси и се караха кой да бъде зададен пръв. Започна с този:

— Защо ги наричате „сиваци“?

— Понеже са сиви. Или поне горе-долу. Изгубили са напълно цвета на плътта си. Не знам кой първи ги нарече така, но им отива. Започнаха да прииждат преди около три месеца. Отначало бяха малцина, после се събираха все повече и повече. Според мен имат нещо като радар или сетиво, или каквото там ги струпва на едно място… Може би се подушват едни други… — Дейв си позволи тънка, измъчена усмивчица. — Не са ни останали много муниции. Радваш ли се все още, че се присъедини към веселата ни компания?