Роберт Маккаммон - Границата

Миротворецът изпитваше нужда отново да изкашля кръв. Колко време можеше да поддържа тялото си в движение? Не беше сигурен.

Страх… астероиден удар… краят на живота… една възможност и ако се провалим, всичко свършва…

Усещаше отзвук в себе си. Не можеше да надзърне в куба и да проникне в извънземната му изработка или цел, но също като мисълта за Бялото имение, не можеше да изтрие от съзнанието си поредицата от страх, астероиден удар, краят на живота, една възможност и ако се провалим, край …

— Трябва да намеря начин да го отворя — каза с натежал глас миротворецът.

Тъкмо бе изрекъл тези думи, когато се включи сирена и студен женски глас се обади от високоговорителите на тавана:

— Нарушители на Ниво едно… Нарушители на ниво две… Нарушители на всички нива… многобройни нарушители… внимание… внимание… многобройни нарушители на всички нива…

Итън знаеше, че идват да го убият. Времето на всички в тази стая изтичаше — също и на хората, сгушени в скривалища по целия свят. Пришълците идваха насам и нямаше да дочакат това тяло да се разпадне и същността му да се освободи.

Черното кубче лежеше в дланта му.

„Страх — изреди той. — Край на живота. Една възможност. Една.“

Те идваха.

— Невъзможно е! — беше се ококорил Бийл. — Нищо не може да проникне тук!

— Внимание… внимание… нарушители на всички нива… — повтори женският глас, чиято студена и компютризирана жизнерадостност вече съвсем не беше намясто. — Ехо Сиера. Повтарям… Ехо Сиера!

— Какъв е този код? — поиска да знае Дейв.

— Сценарий за крайни случаи. Всички остават под ключ, докато войниците от „Специални операции“ си свършат работата… само че тук няма такива… — Бийл остави гостите си в стаята с артефактите, за да се съвещава с Деримън и Уинслет, които бяха напът да си изтърват юздите. Старшина Суарес беше заел позиция, от която да вижда стоманената врата. Беше готов да открие огън.

— Той твърди, че тук не може да проникне нищо — отбеляза Джеферсън. Лицето му бе плувнало в пот. — Така се смяташе и за Бялото имение. Итън, знаеш ли къде са и колко са?

— Долавям много — отвърна Итън, но беше съсредоточил вниманието си върху черното кубче.

Сирените все още виеха, от време на време — с трели. Болката го гризеше, отвличаше го от задачата му. Додаде:

— Не са далеч от това помещение. В момента се бият едни с други, което ни печели известно време.

Дейв натисна предпазителя на автоматичната си карабина. Предложи пистолета на Оливия, която с радост го взе.

— Знам, че този куб е дар — повтори Итън. — Трябва все някак да може да се отвори!

— Докато ти хрумне идея, вече ще сме мъртви! — Джеферсън погледна с известно съмнение пистолета в ръката на Оливия. — Няма ли оръжие и за мен? Какво ще кажеш аз да взема тази ютия?

— Нямам нужда от помощ, благодаря — отвърна тя.

— Ти може да държиш това — Итън подаде кубчето на Джеферсън.

— Не искам проклетото нещо. Плаши ме до смърт!

— Моля те, вземи го. Нуждая се от свободна ръка.

Проповедникът колебливо взе кубчето и го вдигна пред себе си в дясната си шепа.

— Ехо Сиера… Ехо Сиера! — повтаряше компютризираният глас, но на помощ не им се притичаха никакви войници от специалните служби.

— С колко време разполагаме според теб? — попита Дейв, опитвайки се да следи едновременно вратата и стените.

— Нямам… — „идея“, канеше се да продължи Итън. Но му хрумна идея и тя беше: Време.

Най-големият дар.

Хиляди пермутации преминаха през главата му за броени секунди. Прецени хиляди варианти, хиляди комбинации и развития.

Погледна към дигиталния часовник на отсрещната стена, който току-що бе сменил цифрите на 20:52. Заяви:

— Ще изпробвам един вариант. Всяка цивилизация разпознава концепцията за положителното и празнотата — за вас това са единицата и нулата. На вашия език — двоичен код… — на Джеферсън нареди: — Каквото и да стане, не го изпускай!

— А какво ще стане?

Итън не му обърна внимание. Часовникът все още показваше 20:52.

Той изговори числото спокойно и ясно в двоичен код:

— Едно, нула нула нула, нула нула нула, нула нула едно, нула нула.

Кубчето не се отвори.

Джеферсън не усети нито движение, нито затопляне от страна на предмета.

Внезапно от горната му страна светнаха две малки квадратчета.

Пасторът изписка тихо, но не изтърва куба.

Във всяко квадратче имаше по два символа, които пулсираха с бяла светлина. Каза си, че му приличат на китайски знаци. Другите стени на кубчето останаха черни.