Роберт Маккаммон - Границата

Стигнаха до асансьор с врати от неръждаема стомана. До него имаше осветена клавиатура, а над нея — плоско екранче като компютърен монитор. Бийл набра поредица числа. Опитът не доведе до резултат и мониторът остана празен.

— Дявол го взел — каза президентът, — не мога да си спомня всичките щуротии…

Опита пак, видимо съсредоточен, като спираше след всяка цифра.

Мониторът грейна. Появиха се очертанията на ръка с дланта нагоре, с леко разперени пръсти и палец отляво.

— Добър вечер, господин президент! — заговори студен и сух женски глас от говорител, монтиран точно под монитора. — Моля, идентифицирайте се!

Бийл положи дланта си с пръсти и палец, разперени по очертанията. Мониторът примигна много бързо, все едно направи снимка, и отново потъмня.

— Благодаря, сър — заяви гласът.

Вратите на асансьора се отвориха. Кабината беше голяма, имаше повече от достатъчно място за дузина души да се настанят удобно и да остане свободно пространство. На контролното табло бутоните бяха номерирани от едно до пет. Когато всички се качиха, Бийл натисна „пет“, вратите на асансьора се затвориха и той се спусна със скорост, от която стомахът се обръща.

— Държиш ли се? — обърна се Дейв към Итън.

Извънземният кимна, но не каза истината. Тялото му беше наранено по-сериозно, отколкото когато бе проникнал в него. Макар че и тогава имаше вътрешни увреждания от взривната вълна, липсваха счупени кости. Тъмнокосата жена, намерена до момчето — майка му (наложи се да скрие този факт от него, понеже пълна с въпроси глава беше по-добре, отколкото да го смажат отговорите) — го беше притиснала към себе си. Тя, заедно с четиримата възрастни, бе поела пълната сила на удара на мъглявите, пропуснал горгонската мишена. Сътресението от взрива в мола не беше сложило край на живота на момчето, но този път контузиите със сигурност щяха да го довършат. Лявата му ръка вече беше мъртва и студена от рамото надолу, но го мъчеха счупените ребра от тази страна, а и по протежение на гръбнака също го прорязваше болка. Извънземният усещаше натиска на течност в дробовете — все едно е напът да се задави. Наложи му се да се изкашля в здравата си ръка и след това се взря в пълната си с грозно червена кръв шепа.

И останалите бяха забелязали какво се случва с него. Миротворецът погледна към Дейв и се усмихна криво.

— Предполагам, че се намирам там, откъдето започна Итън — каза и изтри длан в крачола на дънките си.

Дейв се принуди да сведе поглед към пода.

Асансьорът забави ход и спря. Вратите се отвориха. Пред тях се простираше дълъг коридор със стени, сякаш изработени от неръждаема стомана, и бе объл като вена в тяло. Старшина Суарес напусна кабината първи, последваха го Деримън и Уинслет. Бийл тръгна след тях и едва след това слязоха останалите, а колоната завършваше Джеферсън.

Президентът ги поведе напред. Коридорът се разклоняваше и наляво, и надясно. Заедно с групата той пое наляво и измина още четиридесет ярда до солидна дебела врата, също изработена от стомана. Тук го очакваха поредните клавиатура и компютърен екран, монтирани на стената. Бийл премина през процедурата с натискането на копчетата и сухият женски глас каза:

— Добър вечер отново, господин президент. Моля, идентифицирайте се!

Екранът се освети, появиха се очертанията на ръка и идентификацията беше потвърдена. След това се разнесе звукът от отключване на ключалките.

Вратата изглеждаше тежка, но явно не беше, понеже Бийл спокойно я отвори, дърпайки покритата с гума дръжка без очевидни усилия. Вратата сякаш се рееше. Осветителните тръби на тавана вече светеха. Започна да циркулира хладен въздух, но още преди да премине през прага — на който имаше вградена камера — Оливия си каза, че надушва суха медицинска миризма на болница.

Те влязоха и когато вратата се затвори зад гърба им, ключалките отново се задействаха.

Първата зала се оказа облицовано със стъкло помещение с три реда театрални седалки, досущ като телевизионното студио на президента, но тук креслата бяха обърнати към два големи плоски екрана. Врата водеше към по-голяма зала, дълга поне шейсет фута. Стените ѝ бяха облицовани с бледозелени плочки, а подът — със сиви. Осветителните тела на тавана бяха обли като летящи чинии. Дигиталният часовник на стената все още работеше и с бели цифри показваше, че часът е 20:38. В отсрещния край на стаята се намираше поредната врата от неръждаема стомана, с квадратна червена лампичка над нея.