Дженнифер Арментраут - Основа

Макар да мечтаех и да имах отчаяна нужда от прегръдката му, в никакъв случай не исках той да попада тук.

Със свито сърце се опитах да мисля за хубави неща — за по-приятни неща — ала спомените не ми стигаха. Имаше голяма вероятност никога повече да не го видя.

Сълзите бликнаха от стиснатите ми очи.

Плачът не помагаше с нищо, но не можех да се въздържа, бях толкова смазана от изтощение. Стисках очи и бавно броях минутите, докато възелът сурови емоции най-после отпусна гърлото ми.

Разтърсих се и се събудих, сърцето ми туптеше учестено, устата ми бе пресъхнала. Не помнех кога съм заспала, но явно го бях направила. Странно докосване се понесе по кожата ми и аз си поех дълбоко дъх. Бях ли сънувала кошмар? Нямах спомен, но имаше нещо особено. Объркана, отметнах одеялото и разгледах мрачната килия.

Всеки мускул в тялото ми се напрегна, когато различих по-тъмна, по-плътна сянка в ъгъла до вратата. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Въздухът заседна в дробовете ми, страхът заби ледените си нокти в стомаха ми и ме вцепени.

Не бях сама.

Сянката се отдели от стената и бързо се приближи.

Инстинктивно помислих, че е арумианец, и се протегнах към колието от опал. Твърде късно осъзнах, че вече не разполагам с него.

— Все още сънуваш кошмари — каза сянката.

При звука на познатия глас, страхът бе заменен от гняв — толкова могъщ, че усещах вкуса му в гърлото си. Бях скочила на крака, без въобще да го осъзная.

— Блейк — изстрелях.

Мозъкът ми изключи и нещо много по-първобитно и агресивно пое контрол. Почувствах се ужасяващо предадена. Метнах ръка и юмрукът ми се удари в нещо, което напомняше на скулата на Блейк. Не беше момичешки удар. Безмерният гняв и стаената омраза, която чувствах към него, се обединиха в този замах.

Той простена изумено, а по ръката ми премина изгаряща болка.

— Кейти…

— Копеле!

Замахнах отново и кокалчетата ми този път се стовариха върху челюстта му.

Той отново простена болезнено и се отдръпна от мен.

— Исусе!

Подскочих и се протегнах към малката нощна лампа до леглото. Светлината на тавана се включи без предупреждение. Не разбрах как. Щом не можех да използвам способностите си тук, би следвало Блейк също да не може. Внезапният блясък ме изненада и той се възползва от това.

Подскочи напред и ме принуди да се отдръпна от нощната лампа.

— Не бих го направил, ако бях на твое място — предупреди той.

— Гръмни се!

Замахнах отново към него.

Той улови ръката ми и я изви. Разтърси ме остра болка и възкликнах изненадано. Завъртя ме, а аз запратих ритник към него. Той пусна ръката ми и на косъм избегна коляното ми.

— Това е смехотворно — каза и присви лешниковите си очи, в които се прокрадна гняв.

— Ти ни предаде!

Той май сви рамене и аз май побеснях отново.

Хвърлих се към него като нинджа — доста саката нинджа, тъй като той с лекота избегна атаката ми. Ударих левия си крак в леглото и в следващия миг Блейк ме блъсна в гърба. Въздухът изскочи от дробовете ми, залитнах напред, ударих се в леглото и то изтрака в стената.

Блейк застана на колене на матрака, сграбчи ръката ми и ме завъртя по гръб. Аз шибнах ръцете му и той изруга. Надигнах се и замахнах отново към него.

— Престани! — смръщи се той и улови китката ми. В следващия момент хвана и другата. Задържа ръцете ми над главата ми и се доближи. Лицето му беше само на сантиметри от моето. Заговори тихо: — Престани, Кейти. Има камери навсякъде. Не можеш да ги видиш, но са тук. В момента ни наблюдават. Защо според теб светна лампата? Не с магия. И те ще напълнят цялата стая с оникс. Не знам за теб, но на мен няма да ми бъде особено приятно.

Опитах се да го отблъсна и той се измести така, че притисна с колене краката ми и ги заклещи. Паниката бавно запълзя из мен и накара сърцето ми да заблъска. Не харесвах допира на тялото му. Напомняше ми за случаите, когато се промъкваше в стаята ми и спеше до мен в леглото ми. Как ме е наблюдавал, докато спя. Повдигаше ми се. Паниката ми нарасна.

— Махни се от мен.

— Не знам. Има шанс да ме удариш отново.

— Ще го направя!

Размърдах бедра, но той не се отмести. Сърцето ми биеше толкова учестено, та бях убедена, че ще получа инфаркт.

Блейк леко ме разтърси.

— Успокой се. Няма да те нараня, чуваш ли? Довери ми се.

Отворих широко очи и се изсмях гърлено.

— Да ти се доверя? Да не си се побъркал?

— Нямаш особен избор.