Дженнифер Арментраут - Основа

Усмихнах се леко.

— Аз също.

Ди започна да върти косата си с пръсти.

— Знаех, че ще е… че ще е идеална за теб. Никога нямаше да търпи глупостите ти. — Ди въздъхна. — Знам, че с Кити не бяхме в добри отношения заради… Адам, но аз също я обичах.

Не можех да продължа този разговор — седяхме и си приказвахме за нея, сякаш бяхме на погребение или на помен. Това беше прекалено.

Тя си пое дъх — сигурен знак, че ще излее чувствата си.

— Ще ми се да не бях толкова сурова с нея. Искам да кажа… тя несъмнено трябваше да ми се довери, но и аз можех да й простя, преди да… Е, знаеш какво имам предвид. Щеше да е по-добре за всички. Ненавиждам мисълта, че може никога повече да не… — Тя спря по средата на изречението, но аз знаех накъде бие. Можеше никога повече да не види Кити. — Както и да е, преди бала я попитах дали се притеснява от повторно връщане в Маунт Уедър.

Гърдите ми се стегнаха, сякаш някой ме бе притиснал в меча прегръдка.

— Какво ти отговори?

Ди пусна косите си.

— Каза, че е уплашена, но, Деймън, тя изглеждаше толкова смела! Дори се засмя и аз й казах… — Ди се взря в ръцете си и на лицето й се изписа болка. — Казах й да бъде внимателна и да се грижи за теб и Доусън. И, нали разбираш, тя направи точно това.

Божичко.

Потърках гърдите си с длан. Там сякаш имаше дупка с големина на юмрук.

— Но преди да я попитам за това, тя се опита да поговори с мен за Адам, а аз я отрязах. Непрекъснато се опитваше да ми се извини, а аз я отблъсвах. Сигурно ме мрази…

— Не е така. — Впих поглед в Ди. — Не те мрази. Тя разбираше. Знаеше, че се нуждаеш от време и искаше…

Изправих се. Внезапно ми се прииска да изляза от тази стая и от тази къща и да поема по пътя.

— Все още не е късно — каза тихо тя, произнесе го почти като молитва. Това беше дяволски болезнено. — Не е късно.

През мен премина гняв и едва се удържах да не избухна. Бяха пропилели толкова много време, докато ме държаха заключен в онази колиба. Поех дълбоко няколко глътки въздух и зададох въпроса, чийто отговор може би не исках да знам.

— Виждала ли си майка й?

Долната й устна потрепери.

— Да.

Улових погледа й и задържах очите си върху нейните.

— Разкажи ми.

Съдейки по изражението й, нямаше никакво желание да го направи.

— Полицията беше в къщата й през целия ден след… след като се върнахме. Говорих с тях, после и с майка й. Полицаите смятаха, че двамата сте избягали заедно. Или поне така казаха на майка й. Струва ми се, че един от тях беше имплант. Бе прекалено категоричен.

— Разбира се — промърморих.

— Но майка й не вярва. Тя познава Кейти. А междувременно Доусън много-много не се показва навън, заради Бет и така нататък. Би изглеждало прекалено подозрително за всеки с две мозъчни клетки. — Тя се пльосна на леглото с ръце в скута. — Беше наистина трудно. Майка й беше толкова разстроена. Знам, че си мисли най-лошото, особено след „изчезванията“ на Уил и Кариса — каза Ди и направи с ръце знак за кавички. — Наистина е в тежко положение.

Вина избухна в мен, подобно на граната, и разби вътрешностите ми на парчета. Майката на Кити не заслужаваше това — да се притеснява за дъщеря си, да няма вест от нея, да се страхува от най-лошото.

— Деймън? Не ни оставяй. Ще намерим начин да си я върнем, но, моля те, не ни оставяй. Моля те.

Взрях се в нея в мрака. Не възнамерявах да й давам обещание, което нямаше да изпълня. И тя го съзнаваше.

— Трябва да вървя. Знаеш, че трябва да я освободя.

Долната й устна отново потръпна.

— Ами ако не успееш? Ако и теб те затворят там?

— В такъв случай поне ще бъда до нея. Искам да съм до нея. — Приближих се към сестра си и сложих длани на лицето й. По тях се затъркаляха сълзи, които достигнаха до пръстите ми. Болеше ме да я гледам разплакана, но от случващото се с Кити ме болеше още повече. — Не се тревожи, Ди. Все пак става дума за мен. Знаеш дяволски добре, че мога да се измъкна от всичко. И знаеш, че ще успея да я измъкна оттам.

И нищо на този свят нямаше да ме спре.

Бях ужасно замаяна и направо се изненадах, че успях да направя нещо елементарно — да си облека чисти дрехи. Черно долнище на анцуг и сива памучна тениска. Дрехите ми пасваха притеснително добре, включително и бельото.

Сякаш ме бяха очаквали.

Сякаш бяха ровили из шкафа ми за бельо и бяха проверили размера ми.

Идеше ми да повърна.

Вместо да се терзая с тези мисли, което най-вероятно щеше да доведе до ново избухване от моя страна и ново заливане с оникс и вода, се съсредоточих върху килията си. О, извинете, квартирата си, както я беше нарекъл доктор Рот.