Дженнифер Арментраут - Основа

— Какви неща?

Думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра.

Доусън ме стрелна с поглед, но аз не му обърнах внимание.

— Няма нужда да говориш за това, миличка. Нали?

За известно време тя не промълви нито дума.

— Когато го видях с вас, се досетих. Но всички изглеждахте така, сякаш и вие се досещахте. Той не носи нищо добро. И той беше там, с мен.

Ръцете ми се свиха в юмруци, когато си спомних реакцията на Бет, щом го видя. Но ние я накарахме да замълчи.

— Блейк?

Тя кимна бавно.

— Всички те са лоши. Макар да не искат да бъдат такива. — Очите й се плъзнаха към Доусън и тя прошепна: — Аз не искам да бъда такава.

— О, миличка, ти не си лоша. — Той постави ръка на бузата й. — Изобщо не си лоша.

Долната й устна потрепери.

— Извърших ужасни неща. Нямаш представа. Аз уби…

— Няма значение. — Той се отпусна на колене. — Изобщо няма значение.

През нея премина трепет и тя погледна нагоре, прикова очи в моите.

— Не им позволявай да направят това на Кейти. Те ще я променят.

Не можех да помръдна, нито да дишам.

Лицето й помръкна.

— Те ме промениха. Виждам лицата им — всичките. Не мога да им избягам, независимо какво правя. Те са вътре в мен .

Милостиви боже…

— Погледни ме, Бет. — Доусън обърна лицето й към своето. — Ти си тук, с мен. Вече не си там. Разбираш, нали? Гледай към мен. В теб няма нищо.

Тя поклати глава.

— Не. Не разбираш. Не…

Отдръпнах се и оставих брат ми да се справи с положението. Той й говореше с тих, успокояваш глас, но тя просто замълча, впери поглед напред и започна да клати бавно главата си наляво-надясно с ококорени очи и разтворени устни. Не мигваше, сякаш въобще не чувстваше, че някой от нас е в стаята.

„Няма никой вкъщи“, осъзнах аз.

Докато Доусън се опитваше да я успокои, ужас — истински ужас — обгърна тялото ми. Болката от израза на очите на брат ми, докато той отмяташе косите на Бет от бледото й лице, ме разяждаше. В този момент той изглеждаше така, сякаш би дал всичко на този свят, за да размени мястото си с нейното.

Подпрях се на плота, неспособен да отместя поглед.

Представях си как правя същото. Но не Бет щях да държа в обятията си и не Бет щях да привиквам към реалността. А Кити.

Влязох в спалнята си само за да си облека чисти дрехи. Да се намирам в тази стая беше блаженство, но и мъчение. Неясно защо тук се чувствах по-близо до Кити. Може би заради всичко, което бяхме споделили в леглото ми, както и заради моментите преди това. Точно това ме разкъсваше — тя не беше в обятията ми и не беше в безопасност.

Не знаех дали някога въобще ще бъде отново в безопасност.

Когато навлякох чистата блуза през главата си, усетих присъствието на сестра си, макар да не беше проговорила. Издишах тихо, обърнах се и я видях пред прага на стаята, облечена с розовата пижама, която й бях подарил миналата Коледа.

Изглеждаше толкова зле, колкото се чувствах аз.

— Деймън…

— Ако смяташ да ми държиш лекция, че трябва да почакам и да обмисля положението, можеш да си я спестиш. — Седнах на леглото и прокарах ръка през косата си. — Няма да промениш решението ми.

— Знам какво е решението ти и не те виня. — Тя пристъпи в стаята внимателно. — Но никой не би искал да пострадаш… или по-лошо.

— По-лошото е това, което се случва с Кити в този момент. Тя ти е приятелка. Или поне беше. Как можеш да чакаш и да бездействаш, когато знаеш какво й причиняват?

Тя потръпна, а очите й заблестяха като изумруди на слабата светлина.

— Не си справедлив — прошепна.

Може би не бях. В друг момент щях да се почувствам гадно заради този удар под кръста, но сега просто не можех да изпитам съчувствие към нея.

— Не можем да те изгубим — каза тя след няколко мига неловко мълчание. — Трябва да разбереш, че направихме каквото можехме, защото те обичаме.

— Но аз обичам нея — заявих без капка колебание.

Очите й се разшириха, сигурно защото за първи път ме чуваше да го казвам на глас. Ще ми се да го бях казвал по-често, особено на Кити. Винаги се случват подобни глупости. Когато си задълбал в нещо, никога не намираш точните думи или действия. Чак впоследствие, когато е твърде късно, разбираш какво е трябвало да кажеш или да направиш.

Не можеше да е твърде късно. Фактът, че все още бях жив, бе доказателство за това.

Очите на сестра ми се напълниха със сълзи и тя промълви.

— Тя също те обича.

Огънят в гърдите ми се разпростря и достигна до гърлото ми.

— Винаги съм знаела, че те харесва. Още преди да го признае пред себе си.