Дженнифер Арментраут - Основа

Блейк сякаш прочете мислите ми и сведе поглед към мен.

— В момента сме под земята. По-голямата част от базата е разположена под повърхността, с изключение на най-горните два етажа. Ти си на седмия етаж. Седмият и шестият етаж са заети от стаите на… ами, посетителите.

Почудих се защо въобще ми го казва. Устройството на сградата беше важна информация. Сякаш… сякаш ми се доверяваше, сякаш вече бях станала една от тях. Поклатих глава, за да отхвърля тази смехотворна идея.

— Имаш предвид затворниците?

Мускулите на Арчър се стегнаха.

Блейк не обърна внимание на думите ми.

— На петия етаж са стаите на луксианците, които подготвяме за живота в обществото.

Тъй като последните луксианци бяха пристигнали със семейството на Деймън преди повече от осемнайсет години, не можех да си представя защо се нуждаят от подготовка. Предположих, че това са лукснианците, които, според министерството, не си „пасват“ с хората по една или друга причина. Потръпнах.

Пък и под земята? Ненавиждах да съм под земята. Беше прекалено подобно на това да съм мъртва и погребана.

С шаване се измъкнах от положението си между Блейк и Арчър, пристъпих назад и си поех дълбоко дъх. Блейк ме изгледа с любопитство, а Арчър сложи ръка на рамото ми и ме насочи напред, за да не съм зад тях, сякаш можех да ги пронижа в гръб като нинджа с невидимото си острие.

Асансьорът спря и вратите се плъзнаха. Веднага долових миризмата на храна — пресен хляб и печено месо. Стомахът ми се съживи и изкъркори като трол.

Арчър вдигна вежда.

Блейк се засмя.

Лицето ми пламна. Радвах се да науча, че гордостта и чувството ми за чест бяха непокътнати.

— Кога яде за последен път? — попита Арчър.

Това бяха първите му думи за деня.

Поколебах се.

— Аз… не знам.

Той се намръщи, а аз извърнах поглед, докато пристъпвахме в широкия, добре осветен коридор. Наистина не знаех кой ден е, нито колко дни бяха изминали от последното ми хранене. Дори не бях усетила глад, преди да подуша храната.

— Имаш среща с доктор Рот — каза Блейк и закрачи наляво.

Ръката на рамото ми се стегна и макар да исках да я отблъсна, останах спокойна. Арчър изглеждаше така, сякаш можеше да счупи нечий врат за шест секунди. Погледът на Блейк премина от ръката на Арчър към лицето ми.

— Първо ще хапне нещо — каза Арчър.

Блейк запротестира:

— Докторът чака. Както и…

— Могат да почакат още няколко минути, докато момичето хапне нещо.

— Добре, все тая. — Блейк вдигна ръка с жест, който сякаш казваше „проблемът е твой, не мой“. — Ще ида да му кажа.

Арчър ме избута надясно. Чак тогава осъзнах, че другият униформен мъж е отишъл с Блейк. За момент всичко пред очите ми се завъртя. Арчър се движеше като Деймън — с широки и бързи крачки. Стараех се да не изоставам, като същевременно се опитвах да попия всеки детайл за мястото, на което бях. Не научих особено много. Всичко беше бяло, осветителните тела бяха подвижни. От двете страни на безкрайния коридор бяха разположени еднакви врати, от които долитаха едва доловими разговори.

Миризмата на храна стана по-силна и стигнахме до двойни стъклени врати. Арчър ги отвори със свободната си ръка. Чувствах се така, сякаш ме съпровождаха до кабинета на директора, а всъщност се озовах в обикновена столова.

Чисти квадратни маси бяха подредени в три реда. Тези пред нас бяха заети. Арчър ме заведе до най-близката свободна маса и ме бутна да седна. Тъй като не ми беше особено приятно да ме малтретират, го изгледах остро.

— Остани тук — каза той и се завъртя на пети.

Къде, по дяволите, си мислеше, че ще отида? Наблюдавах го как се отправя към предната част на помещението, където имаше малка опашка от чакащи.

Все още можех да опитам да избягам, без да знам къде отивам, но стомахът ми запротестира. Знаех колко етажа има над нас. Огледах стаята и сърцето ми се сви.

Гибелните черни точици бяха навсякъде, а камерите не бяха добре скрити. Най-вероятно някой ме наблюдаваше дори в момента.

Мъже и жени в лабораторни престилки и военни униформи сновяха наоколо. Някои от тях ми хвърляха бегъл поглед, когато минаваха покрай мен. Седях неловко изпъната и се питах доколко тези хора са свикнали да виждат изплашени до смърт отвлечени тийнейджърки.

Може би всъщност не исках да знам.

Тук сме, за да ги спрем.

Думите на Блейк отекнаха отново в съзнанието ми и аз си поех дъх. Да спрат кого? Възможно ли беше луксианците да са лошите? Мисълта ми блуждаеше насам-натам, заклещена между желанието да разбера какво имаше предвид Блейк и убеждението, че не трябва да се доверявам на нито една негова дума.