Аарон Розенберг - Приливи на Мрака

— Какво предлагате да направим тогава? — попита Архиепископ Фейол, а спокойният му глас смекчи напрежението, което Кадгар усети, че се заражда.

Никой не обича да бъде наричан глупак, особено крал и особено пред равнопоставените си.

— Трябва да се обединим — настоя Лотар. — Никой от вас не може да се справи с тях самостоятелно. Но всички заедно… може и да успеем.

— Казвате, че ни грози опасност и не оспорвам думите ви — заяви Перинолд, а мекият му глас се разнесе до останалите крале. — И казвате, че трябва да се обединим, за да премахнем тази опасност. Но все пак се чудя дали сте опитвали други методи, за да се справите с проблема? Със сигурност тези… орки… са разумни същества? Сигурно преследват някаква цел? Може би ще можем да преговаряме с тях?

Лотар поклати глава, помръкналото му изражение показваше колко глупаво бе прозвучало това предложение.

— Те искат този свят, нашия свят — отговори бавно той, сякаш говореше на дете. — И няма да се задоволят с по-малко. Ние изпращахме вестоносци, официални пратеници, посланици.

Той се усмихна… мрачна, мъчителна усмивка.

— Повечето от тях се върнаха на парчета. Поне тези, които се върнаха.

Кадгар забеляза, че някои от кралете започнаха да шушукат помежду си и от тона им заподозря, че все още не осъзнават опасността, пред която са изправени. Той въздъхна и започна да пристъпва напред, чудейки се дали биха го послушали по-добре, отколкото Лотар. И все пак трябваше да опита. За щастие още някой беше пристъпил напред и, макар че той също носеше роба вместо броня, фигурата му изразяваше повече авторитет.

— Чуйте ме — извика Антонидас с тънък, но мощен глас.

Той вдигна издялания си жезъл и от върха му блесна светлина, която заслепи всички присъстващи.

— Чуйте ме! — настоя той и този път всички се смълчаха и се заслушаха. — Получавал съм доклади за тази нова напаст — заяви архимагът. — Отначало магьосниците от Азерот бяха заинтригувани, а после ужасени от деянията на тези орки и многократно са изпращали писма с молба за помощ.

Той се намръщи.

— Опасявам се, че не сме се вслушали достатъчно в тях. Осъзнавахме опасността, но считахме, че орките са просто местни нашественици, ограничени в рамките на един континент. Явно сме грешили. Но сега ви казвам, че те са опасни и мнозина уважавани от мен хора го потвърждават. Ще поемем огромен риск, ако пренебрегнем думите на Първия рицар.

— Ако са толкова опасни, защо тамошните магьосници не са се справили с тях? — попита Греймейн. — Защо не са използвали магията си, за да елиминират опасността?

— Защото орките притежават своя магия — отвърна Антонидас. — И то невероятно мощна. Повечето от уорлоците им са по-слаби от нашите магьосници или поне така разбираме от получените доклади, но са по-многочислени и могат да работят в съюз, а това е нещо, което никога не е било лесно за моите братя.

Кадгар бе сигурен, че долови горчивина в думите на архимага и много добре я разбра. Ако имаше нещо, което всеки в Кирин Тор уважава, то бе самостоятелността. Дори двама магьосници трудно можеха да работят съвместно, а мисълта за повече от двама бе напълно невъобразима.

— Нашите магьосници също се бориха — обясни Лотар. — С тяхна помощ няколко пъти дори успяхме да обърнем вълната. Но архимагът е прав. Бяхме твърде малко, за да им се опълчим, както с магия, така и с физически сили. На мястото на всеки убит оркски заклинател се изправяше друг, и то с още двама до него. Те придружават малките отряди и армии, за да ги защитават от по-незначителни опасности по пътя и с магията си увеличават силата на воините си.

Той се намръщи.

— Най-великият ни маг Медив също бе поразен от мрака на Ордата. Загубихме повечето от магьосниците си. Не мисля, че можем да ги отблъснем само с магия.

Кадгар забеляза, че Лотар не спомена как точно е загинал Медив и оцени съобразителността му. Това не бе място за подобни разкрития. Обаче не пропусна и насочения към него остър поглед на Антонидас и се принуди да потисне въздишката си. В някакъв момент управителният съвет на Кирин Тор щеше да изиска пълно обяснение. Кадгар знаеше, че няма да се задоволят с друго, освен с цялата истина. И се опасяваше, че спестяването на някоя подробност може да се окаже пагубно за всички, след като бе тясно свързано с появата на Ордата и началните й действия.

— Вижда ми се странно — мекото мъркане на Перинолд отново прекъсна разговора. — Един чужденец да се тревожи толкова за оцеляването ни.