Шеннон Чакраборти - Град от месинг

След това беше ред на тюрбан със същия цвят, увит хлабаво около врата му, както го правеха аяанлийците, и пищна златна огърлица, инкрустирана с корали и перли. Али ненавиждаше бижутата — едва ли бе измислено по-безполезно разхищение на пари — но знаеше, че никой истински аяанлийски благородник не би посмял да излезе навън без украшения. Въпреки че хазната му преливаше от съкровищата от богатите родни земи на майка му, Та Нтри, огърлицата вече му беше подръка — семейна скъпоценност, която сестра му Зейнаб бе настояла той да носи на една аяанлийска сватба, на която бе принуден да присъства преди няколко месеца.

Накрая извади от джоба си мъничка стъкленица. Вътре имаше отвара, приличаща на разбита сметана, козметично средство, което за няколко часа щеше да придаде на очите му яркозлатния цвят на аяанлиец. Али се поколеба; не искаше да промени цвета на очите си, нито дори за миг.

В Девабад нямаше много хора като Али и сестра му, чистокръвни благородници от смесен произход. Разделени на шест племена от самия човешки цар и пророк Сулейман, повечето джинове предпочитаха компанията на събратята си; в действителност, твърдеше се, че Сулейман ги беше разделил именно за да всее възможно най-голям раздор сред тях. Колкото повече време джиновете прекарваха, воювайки помежду си, толкова по-малко им оставаше, за да тиранизират човеците.

Само че бракът на родителите им бе планиран, политически съюз, целящ да заздрави връзките между гезирци и аяанлийци. Бяха странни, нерядко обтегнати отношения. Аяанлийците бяха заможно племе, чиито членове ценяха науката и търговията и рядко напускаха изящните коралови дворци и изисканите салони на Та Нтри, родината им на бреговете на Източна Африка. В сравнение с нея земите Ам Гезира, чието сърце се намираше в най-безлюдните пустини на Източна Арабия, бяха същинска пустош, плашещите им пясъци бяха пълни с бродещи поети и неграмотни воини.

И все пак сърцето на Али принадлежеше изцяло на Ам Гезира. Открай време предпочиташе гезирците, връзка, на която външният му вид сякаш се надсмиваше. Приликата му с племето на майка му бе толкова поразителна, че би станала повод за слухове, ако баща му не беше царят. Беше наследил високите им, слаби фигури и черната кожа, строгата му уста и острите скули бяха съвършено копие на тези на майка му. Единственото, което бе наследил от баща си, бяха тъмностоманените очи. А тази нощ трябваше да се откаже и от тях.

Али отвори стъкленицата и капна по няколко капки в двете си очи. Трябваше да преглътне едно проклятие. Господи, как пареше. Бяха го предупредили, но въпреки това болката го свари неподготвен.

Отправи се със замъглени очи към майдана, централния площад в сърцето на Девабад. В този късен час той беше празен; запуснатият шадраван в средата му хвърляше причудливи сенки по земята. Майданът беше заобиколен от медна стена, позеленяла от годините, в която на равни интервали имаше седем порти. Всяка от тях водеше към района на различно племе, а седмата към — Големия базар и неговите претъпкани шафитски квартали.

Портите представляваха впечатляваща гледка. Сахрейнската порта — черно-бели колони с плочки, около които се обвиваха натежали от лилав плод лози. До нея беше Аяанлийската порта — две тесни пирамиди, увенчани със скрижал и плочка сол. След това идваше Портата на гезирците, която бе просто съвършено изрязан каменен свод — както винаги, хората на баща му предпочитаха функционалността пред формата. Тя изглеждаше дори още по-простичка до богато украсената Порта на агниваншийците, с нейните десетки танцуващи фигури, изваяни от розов пясъчник, в чиито ръце имаше проблясващи маслени лампи, толкова малки, че приличаха на звезди. След нея идваше Портата на тохаристанците, решетка от полиран нефрит, която отразяваше нощното небе и в която беше гравиран невъзможно сложен рисунък.

И все пак, колкото и впечатляващи да бяха всички те, последната порта, онази, която всяка сутрин улавяше първите лъчи на слънцето, портата на първите обитатели на Девабад, ги надминаваше до една.

Портата на девите.

Портата, входът към Квартала на девите (тъй като в арогантността си огнепоклонниците бяха взели оригиналното име на расата за име на племето си), се намираше срещу Големия базар, огромните й крила бяха боядисани в бледосиньо, което изглеждаше така, сякаш го бяха взели направо от измитото от дъжд небе и бяха вградили в него дискове от бял и златен пясъчник, оформящи триъгълен рисунък. Две масивни месингови статуи шеду я задържаха отворена — единственото, останало от митичните крилати лъвове, които древните Нахиди яздели в битка срещу ифритите.