Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Али се отправи натам, но още преди да стигне, от сянката на портата излязоха две фигури. Той се закова на място. Един от мъжете вдигна ръце и пристъпи в лунната светлина. Анас.

Шейхът се усмихна.

— Мир на теб, братко.

Носеше домашно изтъкана туника с цвета на мръсна вода, главата му беше непокрита.

— Мир и на теб.

Али измери с поглед другия мъж. Беше шафит — това поне беше очевидно от заоблените му уши, но приличаше на сахраянец с огненочервено-черната коса на северноафриканското племе и очите им с цвят на мед. Носеше раирана джелаба, с качулка с пискюли, спусната наполовина над лицето му.

При вида на Али очите му се разшириха.

— Това е най-новото ни попълнение? — Той се изсмя. — Толкова ли сме отчаяни за бойци, че вземаме крокодили, които току-що са се излюпили?

Вбесен от обидата по адрес на аяанлийската му кръв, Али отвори уста, за да възрази, но Анас го изпревари:

— Мери си приказките, братко Хано — предупреди го. — Тук всички сме джинове.

Хано изобщо не изглеждаше смутен от скастрянето.

— Има ли си име?

— Не и такова, което да те засяга — заяви Анас твърдо. — Тук е единствено за да наблюдава. — Той кимна на Хано. — Така че давай. Знам, че обичаш да се показваш.

Другият мъж се изсмя.

— Така си е.

Плесна с ръце и вихрушка от пушек обгърна тялото му. Когато пушекът се разсея, раираната му джелаба бе заменена от искрящ шал, жълтеникав тюрбан, украсен с фазанови пера, и яркозелено дхоти, типичната за агниваншийците долна препаска. Пред очите на Али ушите му се издължиха, а кожата му потъмня. Черни плитки изпълзяха изпод тюрбана му, спускайки се чак до дръжката на хиндустанския талвар, който висеше на кръста му. Примига и медните му очи придобиха калаения цвят на пълнокръвен агниваншиец. Стоманена лента с реликва щракна около китката му.

Али зяпна.

— Ти си превъплъщенец ? — ахна той, неспособен да повярва на очите си. Превъплътяването беше невероятно рядко умение, което само няколко семейства във всяко племе притежаваха и още по-малко успяваха да овладеят наистина. Надарените превъплъщенци струваха теглото си в злато. — В името на Всевишния… не мислех, че шафитите изобщо са способни на толкова сложна магия.

Хано изпръхтя.

— Вие, чистокръвните, винаги ни подценявате.

— Но… — Али все още беше изумен. — … ако можеш да изглеждаш като чистокръвен, защо ти е изобщо да живееш като шафит?

Веселието се изпари от новото лице на Хано.

— Защото аз съм шафит. Това, че владея магията си по-добре от някой чистокръвен, това, че в интелектуално отношение Анас може да направи учените от Царската библиотека за смях… то е доказателство, че не сме толкова различни от вас. — Той изгледа Али свирепо. — Не е нещо, което искам да крия.

Али се почувства като глупак.

— Съжалявам. Нямах намерение…

— Няма нищо — прекъсна го Анас и улови ръката му. — Да вървим.

Али се закова на място, когато осъзна къде иска да го заведе шейхът.

— Почакай… нали не възнамеряваш наистина да влезеш в Квартала на девите? — Беше предположил, че портата бе просто място за среща.

— Боиш се от няколко огнепоклонници? — подразни го Хано и потупа дръжката на своя талвар. — Не се тревожи, момче. Няма да позволя призракът на някой афшин да те излапа.

— Не ме е страх от девите — сопна се Али. Започваше да му писва от този мъж. — Само че познавам закона. Те не допускат чужденци в земите си след залез-слънце.

— Е, в такъв случай ще се наложи да бъдем дискретни.

Минаха покрай озъбените статуи на шедутата и навлязоха в Квартала на девите. Али зърна за миг главния булевард, който по това време кипеше от купувачи, разхождащи се из пазара, и мъже, които играеха шах над безкрайни чаши чай, преди Анас да го издърпа към задната част на най-близката сграда.

Пред тях се простираше тъмна уличка, от двете страни на която се издигаха грижливо подредени щайги с боклук, очакващи да бъдат изхвърлени. Тя лъкатушеше, изгубвайки се в потъналата в мрак далечина.

— Отваряй си очите и бъди тих — предупреди го Анас.

Бързо стана очевидно, че членовете на „Танзим” и преди го бяха правили; проправяха си път из лабиринта от улички с лекота, стрелкайки се в сенките всеки път, щом някоя врата се отвореше.

Когато най-сетне излязоха от задните улички, се озоваха в район, който по нищо не приличаше на лъскавия централен булевард. Прастарите постройки изглеждаха издялани направо в скалистите хълмове на Девабад, порутени дървени колиби изпълваха всяко свободно кътче. В края на улицата имаше ниска тухлена постройка, иззад чиито окъсани пердета примигваше светлината на огън.