Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нахри стисна зъби. Думите на Нисрийн бяха улучили право в целта, но тя отказваше да го признае.

Вместо това хвърли престилката си в краката на по-възрастната жена.

— Успех в намирането на моя заместничка.

После — избягвайки гледката на мъжа, когото беше убила току-що — се обърна и изхвърча навън.

Нисрийн я последва.

— Съпругата му идва. Не можеш просто да си тръгнеш, Нахри! — извика, докато Нахри отваряше рязко вратата на спалнята си. — Върни се и…

Нахри затръшна вратата в лицето й.

В стаята беше тъмно — както обикновено, беше оставила олтара да угасне — ала Нахри не я беше грижа. Отиде до леглото си със залитане, хвърли се по лице върху дебелата завивка и за първи път, откакто беше пристигнала в Девабад, вероятно за първи път от цяло десетилетие насам, захлипа.

Не знаеше колко време беше минало. Не спеше. Нисрийн почука на вратата й поне половин дузина пъти, умолявайки я меко да излезе. Нахри не й обърна внимание. Свита на кълбо в леглото, тя се взираше с празен поглед в огромния пейзаж, нарисуван на стената.

Зариаспа, казал й бе някой веднъж, излязъл изпод ръката на чичо й, макар роднинската дума да й се струваше фалшива както винаги. Това не бяха нейните хора. Този град, тази вяра, уж нейното племе… те й бяха чужди и странни. Неочаквано я обзе желание да унищожи картината, да преобърне огнения олтар, да се отърве от всяко напомняне за това задължение, което не беше искала. Единственият дев, за когото я беше грижа, я беше отхвърлил; тя не искаше да има нищо общо с останалите.

Като по даден знак, отново се разнесе почукване — по-тихо потропване на по-рядко използваната врата за прислугата. Нахри го пренебрегна в продължение на няколко секунди, вбесявайки се все повече, когато то не спря — постоянно като капеща тръба. Най-сетне отметна одеялото, скочи на крака и отиде до вратата, отваряйки я рязко.

— Какво има този път, Нисрийн? — сопна се.

Само че не Нисрийн стоеше на прага й. А Джамшид е-Прамух и изглеждаше ужасен.

Влезе в стаята с препъване, без да изчака покана, превит под тежестта на огромния чувал, преметнат през рамото му.

— Толкова съжалявам, Бану Нахида, ала нямах друг избор. Той настоя да го донеса право при теб.

Джамшид пусна чувала върху леглото й и щракна с пръсти. Между тях лумнаха пламъци и огряха стаята.

Това, което беше пуснал върху леглото й, изобщо не беше чувал.

А Ализейд ал Кахтани.

Нахри се озова до Али за миг. Принцът беше в безсъзнание и облян в кръв, бледа пепел покриваше кожата му.

— Какво стана? — ахна тя.

— Пронизаха го. — Джамшид протегна дълъг нож, чието острие беше потъмняло от кръв. — Открих това. Мислиш ли, че ще можеш да го излекуваш?

Заля я прилив на страх.

— Отнеси го в лечебницата. Аз ще доведа Нисрийн.

Джамшид й препречи пътя.

— Той каза само ти.

Нахри не можеше да повярва на ушите си.

— Не ме е грижа какво е казал! Аз нямам почти никаква подготовка; няма да лекувам сина на царя сама в спалнята си!

— Мисля, че трябва да опиташ. Той много настояваше, а, Бану Нахида… — Джамшид хвърли поглед към изгубилия съзнание принц и понижи глас. — Когато един Кахтани дава заповед в Девабад… се подчиняваш.

Бяха минали на дивастийски, без Нахри да забележи, и от мрачните думи на родния й език по вените й премина ледена тръпка.

Взе окървавения нож и го доближи до лицето си. Желязо, но не усети нищо, което да загатва за отрова. Докосна острието. От него не изскочиха искри, не лумна в пламъци, никакъв признак за зла магия.

— Имаш ли представа дали е прокълнато?

Джамшид поклати глава.

— Съмнявам се. Мъжът, който го нападна, беше шафит.

Шафит? Нахри сдържа любопитството си, насочила цялото си внимание към Али. Ако е обикновена рана, не би трябвало да има значение, че е джин. Лекувала си подобни наранявания в миналото.

Тя коленичи до Али.

— Помогни ми да го съблека. Трябва да го прегледам.

Туниката на Али беше в такова окаяно състояние, че не беше никак трудно да я разкъса съвсем. Видя три неравни рани, една от които като че ли стигаше до гърба му. Притисна длани до най-голямата от тях и затвори очи. Помисли си за това как беше спасила Дара и се опита да стори същото, заповядвайки на Али да се изцели, представяйки си кожата му зараснала и гладка.

Приготви се да посрещне виденията, но такива не последваха. Вместо това долови мирис на солена вода, солен вкус изпълни устата й. Намеренията й обаче явно бяха ясни; раната потръпна под пръстите й и Али потрепери, простенвайки тихо.