Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нахри повдигна вежда.

— Жаден?

Той кимна.

— Извинявай. Видях я и… — Изглеждаше замаян, дали от опиума, или от раната, Нахри не беше сигурна. — Не можах да се спра.

— В тялото ти вероятно не са останали никакви течности. — Нахри седна и се залови да вдене иглата. Али все още притискаше длан до тялото си. — Вдигни си ръката — каза тя и посегна да го направи, когато той не се подчини. — Трябва да…

Гласът й заглъхна. Кръвта, с която беше оплискана дясната му ръка, не беше черна.

Беше тъмноалената кръв на шафит… и имаше страшно много от нея.

Дъхът й секна.

— Предполагам, че нападателят ти не се е измъкнал.

Али се взря в ръката си.

— Не — отвърна тихо. — Не се измъкна. — Вдигна поглед. — Накарах Джамшид да го хвърли в езерото… — Гласът му беше странно далечен, сякаш се дивеше на нещо любопитно, което нямаше нищо общо с него, ала сивите му очи бяха забулени от тъга. — Аз… дори не съм сигурен дали беше мъртъв.

Пръстите на Нахри, които стискаха иглата, потрепериха. Когато един Кахтани дава заповед в Девабад, се подчиняваш.

— Допий си чая, Али. Ще се почувстваш по-добре и ще ме улесниш.

Изобщо не реагира, когато тя се залови да зашие раните му. Движенията й бяха точни; тук нямаше място за грешка.

В продължение на няколко минути работи мълчаливо, изчаквайки опиума да подейства, преди най-сетне да попита:

— Защо?

Али остави чашата… или поне се опита. Тя се търкулна от ръцете му.

— Какво защо?

— Защо се мъчиш да скриеш факта, че някой се е опитал да те убие?

Той поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— О, хайде де. Не можеш да очакваш да оправя последиците, без да знам какво е станало. Любопитството ще ме убие. Ще трябва да си измисля някаква пикантна история, с която да се развличам. — Нахри нарочно говореше лековато, като от време на време вдигаше очи от работата си, за да прецени реакцията му. Той изглеждаше изтощен. — Моля те, кажи ми, че е било заради жена. Ще ти го натяквам до…

— Не беше жена.

— Тогава какво?

Али преглътна.

— Джамшид отиде да доведе Мунтадир, нали? — Когато Нахри кимна, той затрепери. — Ще ме убие. Той… — Изведнъж допря ръка до главата си; изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. — Извинявай… имаш ли още вода? Аз… чувствам се адски странно.

Нахри напълни каната от тесния резервоар, вграден в стената. Понечи да му налее чаша, но Али поклати глава.

— Каната.

Пресуши я толкова бързо, колкото и първата, и въздъхна от удоволствие. Нахри го погледна подозрително, преди отново да се залови с шевовете.

— Внимавай — посъветва го. — Не мисля, че съм виждала някой да изпива толкова много вода за толкова кратко време.

Той не отговори, но все по-замаяните му очи отново обходиха спалнята й.

— Лечебницата е много по-малка, отколкото си я спомням — отбеляза, звучейки объркано. Нахри скри усмивката си. — Как успяваш да побереш пациентите си тук?

— Чувам, че баща ти иска да лекувам повече болни.

Али махна пренебрежително.

— Просто иска парите им. Само че ние не се нуждаем от тях. Имаме толкова много. Твърде много. Хазната ни се пръска по шевовете. — Отново махна с ръце, загледан в тях. — Не си усещам пръстите.

Изобщо не звучеше притеснен от това откритие.

— Все още са си тук.

Царят печели пари от пациентите ми? Не би трябвало да се учудва, ала въпреки това усети как в гърдите й се надига гняв. Пръскаща се по шевовете хазна, моля ви се.

Преди да успее да зададе какъвто и да било въпрос, вниманието й беше привлечено от влага, избила под пръстите й, и тя погледна разтревожено надолу, очаквайки да види кръв. Само че течността беше бистра и когато я разтри между пръстите си, Нахри осъзна какво беше.

Вода. Процеждаше се през отворите на полузарасналите рани на Али и между шевовете й, отмивайки кръвта и заглаждайки кожата му. Изцелявайки го.

Какво, в името на Всевишния… Нахри хвърли озадачен поглед към каната, чудейки се дали в нея не бе имало нещо, за което не знаеше.

Странно. Въпреки това продължи да шие раните му, слушайки все по-безсмислените му бръщолевения и уверявайки го от време на време, че е напълно нормално стаята да изглежда синя, а въздухът да има вкус на оцет. Опиумът беше подобрил настроението му и колкото и да беше странно, тя също започна да се отпуска, забелязвайки подобрението с всеки нов шев.

Ако само можеше да се справяш толкова добре и с магическите заболявания. Спомни си начина, по който уплашените очи на стареца се бяха впили в нейните, докато си поемаше дъх за последен път. Не беше нещо, което щеше да забрави някога.