Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нахри кимна, запазвайки лицето си безизразно.

— Колко… докъде стигат?

Като никога той й отговори, без да се съпротивлява.

— По дължината на ръката ми и по целия ми гръб. Престанах да броя след осемстотния.

Нахри стисна пръстите му, а после го пусна.

— Има толкова много неща, които не си ми казал, Дара — рече меко. — За робството, за войната… — Тя срещна погледа му. — За това, че си оглавил въстание против Зейди ал Кахтани.

— Знам. — Той наведе очи, въртейки пръстена си. — Но казах истината на царя… е, поне за робството. С изключение на онова, което двамата с теб видяхме заедно, не си спомням нищо от времето си като роб. — Той се прокашля. — Това, което видяхме, ми беше достатъчно.

Нахри не можеше да не се съгласи. За нея това, че Дара не си спомняше времето си в плен, беше благословия… но не отговаряше на останалата част от въпроса й.

— Ами войната, Дара? Въстанието?

Той вдигна глава, в ярките му очи се четеше тревога.

— Онова келешче каза ли ти нещо?

— Не. — Нахри беше избягвала по-мрачните слухове за миналото на Дара. — Бих искала да го чуя от теб.

Той кимна.

— Добре. — В гласа му се долавяше тихо примирение. — Каве се опитва да ти уреди посещение във Великия храм. Гасан се противи … — Тонът му ясно даде да се разбере какво мисли за мнението на царя. — Но би било удобно място, където да поговорим, без да ни прекъсват. Въстанието… онова, което се случи преди войната… то е дълга история. — Дара преглътна, видимо притеснен. — Ще имаш въпроси и ми се ще да имам достатъчно време да ти обясня, да те накарам да разбереш защо сторих онова, което сторих.

Човекът птица отново нададе крясък и Дара направи физиономия.

— Ала не днес. Трябва да го нагледаш, преди да е отлетял. А аз трябва да вървя. Нисрийн беше права за това да оставаме насаме. Пясъчната бълха знае, че си тук с мен, а и не бих искал да навредя на репутацията ти.

— Не се тревожи за моята репутация — отвърна Нахри лековато. — И сама достатъчно й навреждам.

Иронична усмивка подръпна крайчеца на устните му, но той не каза нищо, просто я съзерцаваше, сякаш искаше да я изпие с поглед. В меката светлина на лечебницата на Нахри й беше трудно да не направи същото, да не се опита да запечата в паметта си начина, по който лъчите на слънцето играеха във вълнистата му черна коса, в изумрудените му очи, блестящи като скъпоценни камъни.

— Изглеждаш толкова красива в нашите дрехи — каза той меко, прокарвайки леко пръст по бродирания ръб на ръкава й. — Направо не е за вярване, че си същото опърпано момиче, което изтръгнах от челюстите на един гул, същото, което остави диря от откраднати вещи от Кайро до Константинопол. — Той поклати глава. — И да науча, че в действителност си дъщеря на една от най-великите ни лечителки? — В гласа му се промъкна благоговейна нотка. — Би трябвало да горя кедрово масло в твоя чест.

— Сигурна съм, че са изхабили предостатъчно кедрово масло за мен.

Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Свали ръка от нейната, по лицето му пробяга нещо като съжаление.

— Нахри, има нещо, което трябва да…

Той неочаквано се намръщи и завъртя рязко глава, сякаш беше чул подозрителен звук. Погледна към вратата и се заслуша за миг. Гняв измести объркването върху лицето му. Изправи се рязко на крака, отиде до вратата и само дето не я изтръгна от пантите.

Ализейд ал Кахтани стоеше от другата страна.

Принцът изобщо не изглеждаше засрамен, че са го хванали. Всъщност Нахри го видя да скръства ръце на гърдите си и да потропва по пода с крак, впил стоманени очи в Дара.

— Помислих си, че може би ще имаш нужда от помощ, за да намериш изхода.

Дим се изви около яката на Дара. Изпука кокалчетата си и Нахри се напрегна. Той обаче не направи нищо друго. Вместо това, приковал яростен поглед в Али, заяви на Нахри, използвайки дивастийски, който, с облекчение си спомни тя, принцът не разбираше:

— Не можем да говорим тук, докато това смесенокръвно келешче се навърта наоколо. Грижи се за себе си.

Почти изплю последните думи в лицето на Али, след което го смушка силно в гърдите, за да го накара да се отдръпне от прага, и си тръгна.

Сърцето на Нахри се сви, докато го гледаше как се отдалечава, и тя хвърли подразнен поглед на Али.

— Толкова открито ли се шпионираме вече?

За миг очакваше маската на приятелство да падне. Да види Гасан, отразен в лицето на Али, да зърне намек за онова, което в действителност го караше да се среща с нея всеки ден.