Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Али? — Той се намръщи. — Наричаш тази пясъчна бълха с умалително?

— И теб наричам с умалително.

Не би могла да повтори реакцията на Дара, дори да се беше опитала; лицето му се разкриви в буреносна смесица от възмутена обида и абсолютна ярост.

— Я чакай. — Нахри усети, че устните й се разтягат в усмивка. — Да не би да ревнуваш ? — Когато бузите му пламнаха, тя се разсмя и плесна с ръце от удоволствие. — В името на Всевишния, така е! — Плъзна поглед по красивите му очи и мускулестото му тяло, поразена както винаги от излъчването му. — Как изобщо става това при теб? Поглеждал ли си се в огледалото този век?

— Не ревнувам от този келеш — сопна се Дара. Потърка челото си и Нахри потръпна при вида на стъклото, което стърчеше от ръката му. — Не за него искат да те омъжат — добави.

— Моля?

Развеселеността на Нахри се изпари.

— Нима новият ти най-добър приятел не ти е казал? Искат да се омъжиш за емир Мунтадир. — Очите на Дара припламнаха. — Нещо, което няма да го бъде.

— Мунтадир? — Нахри не си спомняше почти нищо за по-големия брат на Али, освен дето си беше помислила, че изглежда като някой, когото лесно би обрала. — Откъде чу подобен абсурден слух?

— От устата на самия Али — отвърна той, натъртвайки преувеличено умалителното. — Защо мислиш, че му строших китката?

Дара изпухтя подразнено и скръсти ръце на гърдите си. Беше облечен като благородник дев, с впито тъмносиво палто до коленете, широк бродиран колан и широк черен панталон. Изглеждаше невероятно и когато отново се размърда, Нахри долови миризмата на опушен кедър, която като че ли винаги бе полепнала по кожата му.

Топлина лумна в гърдите й, докато той свиваше подразнено устни. Прекрасно си спомняше усещането от тези устни върху нейните и това караше ума й да поеме в безразсъдни посоки.

— Какво, нищо ли няма да кажеш? — предизвика я. — Никакви мисли относно предстоящия ти брак?

Нахри имаше цял куп мисли. Не само за Мунтадир.

— Ти май не си съгласен — каза меко.

— Разбира се, че не съм съгласен! Нямат никакво право да се месят в кръвната ти линия. Произходът ти бездруго вече е съмнителен. Би трябвало да се омъжиш за най-високопоставения благородник дев, когото успеят да открият.

Нахри го изгледа с нетрепващ поглед.

— Като теб?

— Не — отвърна той смутено. — Нямах това предвид. Аз… то няма нищо общо с мен.

Нахри скръсти ръце на гърдите си.

— След като си толкова загрижен за бъдещето ми в Девабад, навярно можеше да останеш в Девабад, вместо да се втурнеш след някакви ифрити. — Тя разпери ръце. — Е? Какво се случи? Не се завръщаш триумфално с главите им в окървавена торба, така че, предполагам, не си имал кой знае какъв късмет.

Раменете на Дара увиснаха — дали защото я беше разочаровал, или защото не бе успял да участва в описаното от нея, Нахри не беше сигурна.

— Съжалявам, Нахри. — Гневът се беше изпарил от гласа му. — Бяха си отишли много отдавна.

Една мъничка надежда, която Нахри дори не знаеше, че бе хранила, угасна в гърдите й. Ала чувайки посърналите нотки в гласа на Дара, тя скри собствената си реакция.

— Няма нищо, Дара. — Посегна към здравата му ръка. — Ела. — Взе дълга пинсета от работната маса, която не беше счупена, и го придърпа към купчинка възглавници на пода. — Седни. Можем да говорим, докато вадя парчетата мебелировка от ръката ти.

Отпуснаха се върху възглавниците и той протегна послушно ръка. Не изглеждаше толкова лошо, колкото Нахри се опасяваше: в кожата му имаше само около половин дузина парченца и те до едно бяха сравнително големи. Нямаше кръв — нещо, над което не искаше да се замисля. Горещата му кожа бе достатъчно истинска за нея.

Извади едно от парчетата и го пусна в калаения съд до себе си.

— Значи, не знаем нищо повече?

— Нищо. — Гласът му беше горчив. — И нямам представа къде да търся оттук нататък.

Мислите на Нахри се върнаха към книгите на Али… и милионите в библиотеката. Там може би се криеха отговори, но тя нямаше представа откъде да започне без помощ. А й се струваше прекалено рисковано да намеси някой друг, дори някой като Нисрийн, която вероятно би била готова да й помогне.

Дара изглеждаше съкрушен — много повече, отколкото би очаквала.

— Всичко е наред, Дара. Станалото в миналото си е просто това: минало.

Мрачно изражение пробяга по лицето му.

— Не е така — измърмори той. — Изобщо не е така.

Внезапно иззад една завеса в другия край на стаята долетя сърдито писукане и Дара подскочи.