Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Кръвта на Нахри. Али се нахвърли върху нея, докато тя се извиваше, за да нападне отново. Змията беше бърза, но беше създадена, за да се оправя с човешки крадци, а Али определено не беше такъв. Отсече главата й с един-единствен удар на зулфикара, а после отстъпи запъхтян назад, докато тя се търкулваше в прахта.

— Какво… — Нахри изпусна дъха си. — … в името на Всевишния , беше това?

— Апоп. — Али угаси зулфикара, изтривайки острието в дрехата си, преди да го прибере в ножницата. Мечът беше прекалено опасен, за да го държи изваден в толкова тясно помещение. — Забравих, че древните египтяни са били доста… изобретателни в защитата на своите текстове.

— Какво ще кажеш да оставим някой, който е малко по-добре запознат с библиотеката, да вземе следващия свитък?

— Не възразявам. — Али се върна при нея. — Добре ли си? — попита, вдигайки шепа с пламъци. — Ухапа ли те?

Нахри направи физиономия.

— Добре съм — отвърна и протегна ръка.

Палецът й беше окървавен, но пред очите на Али двете подути рани, където зъбите на змията бяха пробили кожата, спаднаха и изчезнаха под нея.

— Леле — прошепна той със страхопочитание. — Това е направо невероятно.

— Може би. — Нахри хвърли завистлив поглед към пламъците, които танцуваха в шепата му. — Но не бих имала нищо против да мога да правя това.

Али се засмя.

— Лекуваш се от ухапването на прокълната змия за броени секунди, а завиждаш за някакви си пламъчета? Всеки, надарен с малко магия, може да направи това.

— Аз не мога.

Али изобщо не го вярваше.

— Опитвала ли си въобще?

Нахри поклати глава.

— Едва успявам да проумея целителните магии, при това с цялата помощ на Нисрийн. И представа не бих имала откъде да започна с нещо друго.

— Тогава опитай с мен — предложи Али. — Лесно е. Остави топлината на кожата ти просто да… се запали и движи ръка така, сякаш ще щракнеш с пръсти. Само че с огън.

— Не е най-полезното обяснение, което съм чувала. — Все пак вдигна ръка и се съсредоточи. — Нищо.

— Кажи думата. На дивастийски — поясни той. — По-късно ще си в състояние просто да си го помислиш, но за начинаещите често е по-лесно, ако изрекат заклинанието на глас на родния си език.

— Добре. — Нахри се взря намръщено в ръката си и опита: — Азар. Виждаш ли? Нищо.

Само че Али не се отказваше толкова лесно.

— Докосни ги — каза, махвайки към каменните рафтове.

— Да ги докосна ?

Той кимна.

— Намираш се в двореца на предците си, място, върху което магията на Нахидите е оставила дълбок отпечатък. Почерпи от камъка така, както би почерпила вода от кладенец.

Нахри изобщо не изглеждаше убедена, но го послуша, долепяйки длан там, където й беше посочил. Пое си дълбоко дъх и вдигна другата си ръка.

— Азар. Азар! — сопна се, достатъчно силно, за да вдигне прахта от близката лавица. Шепата й си остана празна и тя поклати глава. — Забрави. Не е като да имам успех с каквото и да било друго. Не виждам защо това да е различно.

Понечи да отпусне ръка, но Али я спря.

Очите й припламнаха в същия миг, в който умът му настигна действията му. Той потисна вълната на смущение, но задържа ръката й до стената.

— Опита само два пъти. Това е нищо. Знаеш ли колко дълго ми отне, докато изтръгна пламъци от зулфикара си? — Той отстъпи назад. — Опитай отново.

Нахри изпуфтя подразнено, но не свали ръка.

— Е, добре. Азар .

Не последва дори искра; лицето й се разкриви от разочарование. Али скри собственото си намръщване, знаейки, че това би трябвало да бъде лесно за някого като Нахри. Задъвка долната си устна, опитвайки се да измисли нещо.

И тогава то го осени.

— Опитай на арабски.

Нахри изглеждаше изненадана.

— На арабски? Наистина ли мислиш, че един човешки език ще призове магия?

— Той има значение за теб. — Али сви рамене. — Не пречи да опиташ.

— Предполагам, че не. — Впила поглед в ръката си, тя размърда пръсти. — Наар.

Прашният въздух над отворената й длан запуши. Очите й се разшириха.

— Видя ли това?

Али се усмихна широко.

— Отново.

Този път Нахри нямаше нужда да я убеждават да опита пак.

— Наар. Наар. Наар! — Лицето й посърна. — Преди малко почти успях!

— Не спирай. — На Али му дойде идея. Нахри отвори уста, но той я изпревари, подозирайки, че в резултат на следващите му думи тя или щеше да измагьоса пламък, или щеше да го фрасне по лицето. — Според теб какво е намислил Дараявахуш днес?

Очите на Нахри припламнаха… и във въздуха над дланта й лумна огън.