Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Али трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не изпищи, когато Дараявахуш заби петата на тежката си обувка в костите на китката му. Чу как нещо изпука и усети как го пронизва заслепяваща болка. Пръстите му се вцепениха и Дараявахуш изрита ханджара настрани.

Зулфикарът се опря в гърлото му.

— Изправи се — изсъска афшинът.

Али го стори, придържайки ранената си китка през скъсания ръкав. Подът беше осеян с оръжия, куките и веригите, които ги бяха придържали, висяха строшени на отсрещната стена. Ледена тръпка пробяга по гърба на Али. Не бяха много джиновете, които биха могли да призоват дори един-единствен предмет… и то с много по-голямо съсредоточаване и на много по-малко разстояние. Ала това? И толкова скоро след като беше изтръгнал пламъци от зулфикара?

Не би трябвало да е в състояние да направи нищо от това.

Дараявахуш не изглеждаше смутен. Вместо това измери Али с хладно преценяващ поглед.

— Не бих предположил, че подобен трик е в стила ти.

Али стисна зъби, мъчейки се да не обръща внимание на болката в китката си.

— Предполагам, че съм пълен с изненади.

Дараявахуш го изгледа продължително.

— Не — каза най-сетне. — Не си. Ти си точно това, което бих очаквал. — Вдигна зулфикара на Али и му го подхвърли; изненадан, Али го улови със здравата си ръка. — Благодаря ти за урока, ала уви, оръжието не оправда страховитата си репутация.

Али прибра ятагана си в ножницата, засегнат от негово име.

— Съжалявам, че си разочарован — подхвърли саркастично.

— Не съм казал, че съм разочарован. — Дараявахуш прокара ръка по бойната секира, която стърчеше от една от каменните колони. — Очарователният ти, изискан брат, прагматичният ти баща… започвах да се чудя какво се е случило с Кахтаните, които познавах… започвах да се боя, че спомените ми за въртящите зулфикари фанатици, които разрушиха света ми, са погрешни. — Той изгледа Али. — Благодаря ти за напомнянето.

— Аз… — Али изгуби дар слово, уплашен изведнъж, че бе сторил нещо много по-лошо от това да разкрие плановете на баща си за Нахри. — Разбра ме погрешно.

— Ни най-малко. — Афшинът му отправи още една режеща усмивка. — Някога и аз бях млад воин от властващото племе. Това е привилегировано положение. Такава пълна увереност в правотата на хората ти, такава непоклатима отдаденост на вярата ти. — Усмивката му избледня; гласът му стана печален. Пълен със съжаление. — Радвай му се.

— Изобщо не съм като теб — сопна се Али. — Никога не бих сторил нещата, които ти си направил.

Афшинът отвори вратата.

— Моли се никога да не поискат от теб да го сториш Зейди.

— Това е ключалка.

— Ключалка? Не, не може да бъде. Погледни. Това очевидно е някакъв сложен механизъм. Научно пособие… или, като се има предвид рибата, може би навигационен инструмент за морето.

— Ключалка е. — Нахри взе металния предмет от ръцете на Ализейд. Беше от желязо, изработен във формата на риба с пърхащи перки и извита опашка, от едната му страна бяха гравирани редица четвъртити пиктограми. Тя извади карфицата от шала си и обърна ключалката с отвора към себе си. Доближи я до ухото си и я отключи умело. — Видя ли? Ключалка. Просто ключът й липсва.

Подаде я тържествуващо на Али и се облегна във възглавницата си, вдигайки крака върху една мека копринена отоманка. Нахри и нейният прекалено квалифициран учител бяха на един от горните балкони в Царската библиотека, там, където се срещаха всеки следобед през последните няколко седмици. Тя отпи глътка чай, възхищавайки се на изящния стъклопис върху близкия прозорец.

Впечатляващата библиотека бързо се беше превърнала в любимото й място в двореца. По-голям и от тронната зала на Гасан, огромният, закрит с покрив вътрешен двор беше пълен с оживени учени и спорещи студенти. На балкона срещу тях един сахрейнски преподавател беше измагьосал от пушек карта дори по-голяма от тази, която Дара беше направил за нея, когато прекосяваха пустинята. Миниатюрна лодка от матово стъкло се носеше в морето й. Преподавателят вдигна ръце — порив на вятъра изпълни копринените й платна и тя пое по курс, отбелязан с миниатюрни горящи въгленчета пред очите на неколцина студенти. В нишата над тях една агниваншийска учена преподаваше математика. С всяко щракване на пръстите й ново число се появяваше прогорено върху варосаната стена пред нея, същинска карта от уравнения, която учениците й грижливо си записваха.