Джим Батчер - Фурията на курсора

— Може и да е така — изръмжа старият войник, — но не вие сте този, който ще реши дали вече сте оздравял или не — той млъкна, когато трима юноши, вероятно пажове, минаха покрай него. — Лейди Верадис каза, че сте имали късмет да останете жив. Ще останете в леглото, докато тя не каже друго.

— Не виждам лейди Верадис наблизо — каза мъж в легионерска туника и ботуши.

Той стоеше на прага и гледаше по коридора, така че Исана го видя в профил. Изглеждаше величествен, стабилен, в кафявата му коса проблясваха сиви косъмчета, а прическата му беше стандартна за легионер.

Беше мършав, но сякаш се състоеше само от мускули и сухожилия, държеше се със спокойна увереност, дланта на ръката му по навик си почиваше върху дръжката на меча, висящ на хълбока му. Гласът му беше дълбок и мек.

— Затова и очевидно не може да каже нищо. Защо не отидем да я попитаме лично?

Мъжът се обърна към Джиралди и Исана видя, че другата страна на лицето му е ужасно обезобразена от жигосване, с което бележеха легионери, проявили страхливост.

Исана усети как челюстта й увисва.

— Арарис — прошепна тя.

Джиралди изсумтя изненадано и се обърна към нея.

— Холтър. Не знаех, че сте се събудила…

Исана срещна втренчения поглед на Арарис. Тя се опита да каже нещо, но всичко, което успя да изтръгне от себе си, беше:

— Арарис.

Той се усмихна и направи малък, официален поклон.

— Благодаря ви за живота си, милейди.

И тя го почувства. Почувства го в него сега, почувства го, когато срещна неговия поглед. Никога досега не го беше усещала преди, нито веднъж за всичките тези години, през които той служеше на нейния брат, а след това и на нея. Това бяха неговите очи, помисли си тя.

През всичките тези години поради дългата му, падаща отпред коса тя не беше виждала лицето му, не беше го поглеждала в очите. Той никога не й беше давал възможност да го види. Не й беше позволил да разбере какво чувства към нея.

Любов.

Безкористна, безмълвна, силна.

Именно любовта го беше подкрепяла през многото години работа и самота, любовта го беше подтикнала да се откаже от собствената си личност, към това да бъде заклеймен, да се промени до неузнаваемост, въпреки че това му беше коствало званието, гордостта, кариерата на войник и семейството.

Той по-скоро беше готов да убие всичко, което го правеше самия него, отколкото това, което изпитваше към Исана. Тя почувства това в него, както и горчивината, изпълващата го скръб и любовта към своя повелител и приятел Септимус и — като следствие — към съпругата на приятеля си и неговия син.

В името на тази любов той се бореше в опит да защити семейството на Септимус, като стоически понася всички трудности на тежкия труд в ковачницата на холта. В името на тази любов той разруши своя живот и ако се наложи, без колебание щеше да даде последния си дъх, щеше да пролее последната си капка кръв, за да ги защити. Такава любов не беше способна на нищо по-малко.

Очите на Исана се напълниха със сълзи, когато силата и топлината на тази любов се изляха върху нея като тих океан, чийто вълни бият в такт със сърцето й. Това предизвика в нея едновременно страхопочитание и смирение.

И нещо трепна в нея в отговор. През последните двадесет години тя беше изпитвала нещо подобно само в сънищата си. Но сега нещо се счупи вътре в нея, като парченце лед, натрошено от чук, и сърцето й се заля от възторг. Тя избухна в чист, кристален смях, който смяташе за изгубен завинаги.

Ето защо тя никога не го е усещала в него. Тя не осъзнаваше какво се случва в душата й в продължение на дългите години труд, мъка и съжаление. Тя никога не си беше позволила да разбере, че това чувство е пуснало корени и е започнало да расте.

То спокойно и търпеливо е чакало края на суровата зима на траур, скръб и тревоги, които бяха замразили сърцето й. В очакване на затоплянето.

В очакване на пролетта.

Неговата любов погуби Арарис Валериан.

Нейната го върна към живота.

Не беше сигурна, че може да върви, затова просто му протегна ръка.

Арарис се движеше предпазливо, очевидно все още се възстановяваше. Тя не можеше да види всичко, само размити очертания, но ръката му докосна нейната топло и нежно и техните пръсти се сплетоха. Тя отново започна да се смее през сълзи и усети, че и той се смее в отговор. Ръцете му я обхванаха и те се прегърнаха, задъхвайки се от смях и сълзи.

Не произнесоха нито дума.

Всъщност те не им трябваха.

Амара уморено търсеше нещо в книгата, когато кръглата дръжка на вратата, която водеше към техните стаи в крилото за гости на лорд Церес, се завъртя. Вратата се отвори и Бърнард влезе, държейки поднос, пълен с най-разнообразна храна. Той й се усмихна и попита: