Лайза Макманн - Сбогуване

Мисли за всички неща, които се случиха през последните няколко дни. За целия път, който тя измина. За спадовете и за пълните пропадания.

Смяташе, че ще трябва да се сбогува.

Завинаги.

Но вече не е така.

Тогава защо не се чувства страхотно?

Защото остава проблемът със сънищата му.

Прокашля се.

Кабъл не се обръща.

— Мълчиш — казва. — Чудех се колко още щеше да стоиш там.

Тя прехапва устна.

Пъха ръце в джобовете.

Той се обръща. Има боя по бузата си. Очите му са меки с леки бръчици по краищата.

— Какво става? Добре ли си?

Джейни не отговаря.

Опитва се да спре треперенето.

Той забелязва. Оставя четката.

Приближава се.

— О, милинката ми — казва. Прегръща я. Държи я в прегръдката си. — Какво има?

Гали косата й, докато тя плаче в ризата му.

14:15

В тревата под сенчестото дърво в задния двор. Говорят.

За кошмарите му.

И за бъдещето й.

Дълго, много дълго време.

16:29

Всичко е толкова сложно.

Винаги е така при Джейни.

Не е възможно Джейни да разбере какво ще се случи, колкото и да се опитва. Колкото и Кейб да убеждава Джейни, че не е подозирал до каква степен са тревожни сънищата му и да признава, че може би малко го е страх. И да настоява, че наистина се старае, ама наистина.

Колкото и двамата да продължават да си обещават, че ще говорят за тези неща, когато те се появят. Защото те ще се появяват непрекъснато.

Просто в книгата на Джейни няма „И заживели щастливо“.

Но двамата с Кабъл знаят, че помежду им има нещо. Нещо хубаво.

Има уважение.

Има дълбочина.

Безкористност.

И взаимно разбирателство, което е по-силно от всичко.

И любов.

Те вземат решение.

Решение да решават ден за ден.

Без ангажименти. Без големи планове. Просто живот тук и сега.

Да вървят по пътя. И да избягват напрежението.

И без това има достатъчно навсякъде около тях.

И ако стане, стане.

Дълбоко в себе си тя знае нещо важно.

Научила го е по трудния начин. И е сигурна.

И той е единственото момче, на което ще го каже.

17:25

Все още последният ден

— Хей, може ли да ме закараш до едно място довечера? — Бузите й са зачервени. И има проклета смучка. Сами се сетете.

— Разбира се. Къде?

— Някъде в Норт Мейпъл.

Кабъл любопитно свежда глава на една страна, но не пита.

Знае, че и без това няма да му каже.

Усмихва се и поклащайки леко глава, тръгва към печката да приготви вечеря.

— Боже, как те обичам — мърмори.

18:56

Кабъл спира пред сградата. Джейни поглежда първо през прозореца, после към оранжевия лист.

— Да, тук е. — Неспокойна. Не много уверена в това, което прави. — Би ли ме изчакал пет минути, в случай че не ми хареса?

— Разбира се, сладка моя. Ако ме няма, когато излезеш, просто ми звънни. Веднага ще се появя. — Стисва я леко по бедрото и я целува по бузата за кураж. — Сигурно ще съм в някоя от книжарниците наоколо. Може и през кампуса да мина да се поразходя.

— Добре. — Джейни поема дълбоко дъх и слиза от колата. — До после.

Тръгва решително към вратата. Не поглежда назад. Не вижда как Кабъл вдига оранжевия лист от седалката, където го е оставила. Прочита го. Усмихва се.

19:01

Десетина души сноват из стаята, сипват си кафе и си приказват. Най-вече възрастни, но и няколко, които изглеждат на годините на Джейни. Тя влиза, неудобно й е, не знае къде да застане. Внимателно се опира на една стена и просто стои с фалшива усмивка, като старателно избягва погледите на другите.

— Добре дошли — казва здрав мъж на средна възраст, като се приближава към Джейни. — Казвам се Лучано. — Подава ръка.

Джейни я поема. Здрависва се.

— Приятно ми е — казва.

— Радвам се, че дойдохте. Били ли сте на сбирка на Анон-Ал преди?

— Не — за пръв път ми е.

— Не се притеснявайте. Ние всички си приличаме. Хайде да започваме.

Лучано се обръща към присъстващите и ги приканва да седнат около масата. Докато Джейни се настанява, някакъв младеж й предлага кафе. Тя се усмихва и приема с благодарност, като добавя традиционните си три сметанки и три захарчета.

Малката група се смълчава и Лучано взема думата.

— Добре дошли в Анон-Ал. За тези от вас, които са нови, това е група за подкрепа на хора, понасящи ефекта от присъствието на алкохолик в живота си. — Поглежда към срещуположния край на масата. — Карл, би ли искал да водиш днешната среща?

Джейни слуша внимателно представянето и историята на жена от групата, която говори за своя баща, алкохолик и насилник. След това Карл започва дискусия за една от дванадесетте стъпки.