Лайза Макманн - Сбогуване

Сякаш писмата са свещени или нещо такова.

Това и уф, гнус! Сигурно вътре пише нещо гадно. Би било почти толкова зле, колкото да влезе в някой мокър сън на майка си. А веднъж прочел ли си нещо, не можеш да го изтриеш от паметта си.

Джейни прибира писмата и снимките в кутията. Взема монетата и се чуди колко ли време е минало от последния път, в който баща й е бил в Канада. С усмивка я поставя до сребърния долар и взема медала по лекоатлетически крос. Прехвърля го между пръстите си, разглежда го отблизо с присвити очи, запечатва всички дребни детайли и драскотини.

— И аз съм бегачка — казва тя. — Просто различен тип. Тичам по улиците и алеите.

Държи го в ръцете си известно време, после го закача на раницата си.

Идва ред на шофьорската книжка. Първата е и отдавна е изтекла. Снимката му изглежда адски смешна, а подписът представлява момчешка версия на този, който Джейни е виждала по разни документи из къщата.

После изважда пръстена. На вътрешната страна на халката е изписана годината — 1985, а до нея — ГЛХ. Под буквите е гравиран миниатюрен бегач. Пръстенът е златен, с рубин, и е красив. Джейни си го представя на пръста на Хенри, поглежда към снимките и вижда, че го е носил на дясната ръка. Джейни го слага на безименния си пръст. Голям й е. Но на палеца става. Сваля го и го прибира в кутията.

И пак го изважда.

Слага го на палеца.

Харесва й там.

23:10

След като е разгледала всичко, освен писмата, Джейни отново се връща към сгънатото листче с напечатан текст на него. Отваря го.

1889, във връзка с Джон Мортън (1420–1500), архиепископ на Кентърбъри, който по времето на Хенри VII събирал допълнителните данъци, като твърдял, че отявлено богатите могат лесно да си позволят да платят, а отявлено бедните живеят икономично, следователно имат спестявания и също могат да си платят.

Джейни го препрочита. Спомня си отбелязаното в книгата и написаното в интернет. Спомня си и бележката от госпожица Стюбин, че Хенри иска тя да си помисли за „Вилицата на Мортън“.

— Да, схванах вече, Хенри. Имал си избор. Разбирам. — Тя е прехвърляла този избор в главата си повече от милион пъти. Знае за него още преди Хенри да се появи. Бедният Хенри не е имал госпожица Стюбин и зелената й тетрадка. Дори не е подозирал за истинската алтернатива. — Далече пред теб съм, човече — казва.

Джейни е наясно кой избор е по-добрият за нея. Иначе нямаше да е тук.

Смачква листчето и го изхвърля в кошчето.

Поглежда писмата за последно. И се разделя с тях.

Изгася лампата.

Но не може да заспи, върти се на всички страни, мисълта, че на следващия ден й предстоят два много тежки разговора, не й дава мира.

06:11

Сънува.

Хенри е застанал на върха на гигантска скала под мощните струи на водопад.

Косата му се превръща в ято стършели, които кръжат с яростно бръмчене около него.

Ако скочи, стършелите може и да отлетят, но той ще умре от падането във водопада.

Ако остане на скалата, ще го жилят до смърт.

Джейни го наблюдава. На единия бряг е Смъртта — дългият й черен плащ стои като излят от камък въпреки бриза. На другия бряг чака старата госпожица Стюбин в своята количка. Сляпа, със съсухрени ръце.

Хенри ляга на скалата и се опитва да отмие стършелите от косата си. Това само ги настървява още повече. Те го нападат и той крещи, ръкомаха, безсилен да спре жилата им. Накрая пада от скалата и се понася надолу по водопада. Лети към смъртта си.

Джейни се събужда рязко, тежко дишаща, изгубена.

Сяда в леглото, после потъва обратно във възглавницата и се опитва да възвърне нормалния си пулс.

Мисли.

Трескаво.

Още по-трескаво.

Отива на компютъра и изчаква в прохладната тъмнина, докато се зареди и влезе в интернет.

Отново търси „Вилицата на Мортън“. „Защо «Вилицата на Мортън» не вземе просто да изчезне? Защо непрекъснато ми се изпречва на пътя това тъпо понятие? Разбрах вече. Сериозно. Схванах. Ясно ми е много повече, отколкото на Хенри.“

Намира информацията. Мърмори под нос:

— Да, адски прецакан избор между две еднакво отвратителни възможности. Добре, добре. Казах добре! ЗНАМ това.

Но продължава да разсъждава, за всеки случай, да не би да изпуска нещо важно.

Разсъждава за избора на Хенри.

„Вилицата на Мортън“ е била очевидна за Хенри. Избрал е усамотението пред физическите мъчения и непредсказуемата природа на влизането в чуждите сънища. Това е бил неговият избор. Това е познавал той.