Лайза Макманн - Сбогуване

Джейни се обажда на Капитана.

— Комиски слуша. Как си, Джейни?

— Здравейте, Капитане. Добре съм, предполагам. Имате ли време да поговорим днес?

— Секунда. — Джейни чува тракане по клавиатурата.

— По обяд става ли? Ще взема храна и можем да обядваме в офиса. Как ти звучи?

— Звучи чудесно — казва Джейни. Затваря.

Пеперуди хвърчат в корема й.

И после.

Разтърсва глава и започва да събира.

Събира нещата, които донесе тук, тъпче ги всичките в куфара. Надява се да ги пренесе наведнъж.

Връща се.

Ако не беше Кейб, може би щеше да рискува. Да стане отшелник. В случай че фатално греши за това, което се е случило с Хенри.

Но тя е сигурна, че е права.

Просто го усеща.

Така че.

Това е.

Джейни взема пазарска торба изпод мивката на Хенри и я напълва с нещата, които не са се побрали в куфара. Продължава да клати глава от време на време.

Още не й се вярва.

Преди да си тръгне, се обажда на собственика, за да му съобщи, че Хенри е починал. После затваря магазина завинаги, насрочва дата за доставка на последната поръчка и оставя снежното кълбо подарък отпред с бележка, за да не го пропусне Кати.

Изнася куфара навън. Затваря вратата след себе си и я оставя отключена, както я намери.

Поема дълбоко извънградския въздух, задържа го и бавно го изпуска.

Поглежда каната със слънчев чай, която стои непокътната на капака на комбито.

Хваща куфара. И тръгва.

Тътри се по каменистата алея като бездомник с всичките си вехтории в ръка.

Не поглежда назад.

Вкъщи прибира куфара и торбата в стаята си и вади кутията за обувки с недокоснатите писма. Медалът виси на раницата, пръстенът е на палеца й. Занася кутията в кухнята и я оставя на плота до сладките изкушения на Рабиновиц.

11:56

Джейни поздравява момчетата на път към кабинета на Капитана. Спира при бюрото на Рабиновиц, за да му благодари за тортата и плодовете, но него го няма. Джейни се усмихва и надрасква набързо бележка на хвърчащо листче.

После чука на вратата на Капитана.

— Влез!

Джейни влиза. Миризмата на китайско кара стомахът й да къркори. Капитана изважда картонени чинии и пластмасови прибори. Отваря кутиите с храната и се усмихва топло.

— Как си?

Джейни затваря вратата и сяда.

— О, нали знаете — казва безгрижно. — Луда, както винаги.

После взема салфетките, отделя една от малката купчинка и я поставя отстрани до чинията на Капитана.

— Хайде вземи си — кани я Капитана.

Сервират си.

Неловко е — тишината и това, че са само двете. И се хранят. Джейни си играе с новия пръстен и върху белия потник неочаквано се появява капка от кафявия сос на пилето с кашу. Припряно се опитва да го почисти със салфетка, преди да е попило. Капитана бърка в чекмеджето — онова, в което явно има всичко, от което някой би могъл да се нуждае — и вади пакет мокри кърпички. Подхвърля ги на Джейни.

Джейни се засмива развеселена и ги отваря.

— Имате какво ли не в това чекмедже. Храна, лепенки, кърпички, прибори… друго?

— Всичко потребно на човек, за да оцелее няколко дни — казва Капитана. — Шивашки комплект с копчета за спешни случаи, шноли за коса, тоалетни принадлежности, отвертки, швейцарско ножче и — не, не може да го вземеш назаем, от супер скъпите е. Да видим какво още — свирка за кучета, лакомства за кучета, полицейска свирка, противоотрова, инжекции срещу алергични реакции, бутилки с вода… и разбира се, бъркотия от ластици, кламери и стари пощенски марки. Няколко стотинки.

Джейни се смее. Отпуска се.

— Не е за вярване.

Хапва от храната.

— Бях скаут. — Капитана никога не сваля сериозното изражение от лицето си.

Джейни изсумтява, но после се замисля дали пък не се шегува. Човек не може да бъде сигурен с нея.

— Е — казва Капитана. — Имаме много да наваксваме. — Добавя сметана в кафето си. — Моето най-добро предположение е, че малката ти семейна криза от миналата седмица има нещо общо със смъртта на баща ти. Вярно ли е?

— Вярно е — казва Джейни.

— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

Джейни вдига поглед.

— Аз…

— Ние сме семейство, Ханаган. Аз съм част от семейството ти, ти си част от моето, всички тук са членове на това семейство. Човек не забравя семейството си. Ще ми се обаждаш, когато толкова важни неща се случват, чуваш ли?

Джейни прочиства гърлото си.

— Не исках да ви притеснявам. А пък и аз дори не го познавах. Той беше в безсъзнание през цялото време.

Въздишката на Капитана прозвучава като предупредително изпускане на пара от локомотив.