Райчел Мид - Огнено сърце

— Зная.

— След секс имаш доста странни поетични предпочитания.

Усмихнах се и прокарах пръсти през косата й. Не бяха нито златисти, нито сребристи, а е някакъв вълшебен, междинен цвят. Дори във вихъра на любовта и радостта усещах как ме завладява частица от капризното униние на Ейдриън Ивашков.

— Ами… Просто понякога чувствам, че това е твърде хубаво, за да е истина. Дори в моите сънища не бих могъл да създам нещо толкова съвършено. — Притеглих я по-близо и притиснах буза о нейната. — И все пак съм достатъчно песимист, за да зная, че накрая ще се събудим.

— Това няма да се случи — заяви тя убедено. — Защото това не е сън. Това е реалност. И ние можем да се справим с всичко, което ни очаква. В поемите, които четеш, не си ли се натъквал на Уилям Морис?

— Това не е ли онзи тип, който произвежда цигари? — Ето че сега ме обвиняваше, че чета неромантични поеми.

— Не. Уилям Морис е английски писател. — Тя се претърколи настрани и се зарови в купчината дрехи на пода на колата. След секунди намери телефона си и потърси името в интернет. — Сега ще го намерим. — „Ръцете им не трепереха, нозете им не се препъваха.“ — Захвърли телефона обратно върху купчината, сгуши се отново до мен и сложи ръце върху гърдите ми, там, където туптеше сърцето ми. — Поемата се нарича „Любовта е достатъчна“. Докато сме заедно, ще бъдем като тях. Без треперене. Без препъване. Няма да ни спрат.

Улових ръцете й и ги целунах.

— Как така ти стана мечтателна романтичка, а аз започнах да се безпокоя за всичко?

— Мисля, че си влияем взаимно. Само не се шегувай с това — предупреди ме Сидни.

— А ти не ми давай такива добри поводи.

Усмихнах й се, но онази тъга продължи да витае над мен, дори когато лежах там, преливащ от щастие. Никога досега не съм си представял, че мога толкова силно да обичам друг човек. И никога не съм и помислял, че мога така да се страхувам да не го изгубя. Така ли се чувстват всички влюбени? Така ли се вкопчват в любимите същества и се будят ужасени посред нощ, изплашени да не останат сами? Това ли е неизбежният начин на живот, когато обичаш толкова дълбоко? Или това се случва само с тези от нас, които вървят по ръба на пропастта, които живеят в такава паника?

Приближих лице на милиметри до нейното.

— Толкова те обичам.

Тя примигна по онзи начин, както когато се боеше да не се разплаче.

— И аз те обичам. Хей. — Едната й ръка се плъзна нагоре и се притисна към бузата ми. — Не гледай така. Всичко ще бъде наред. Центърът ще издържи.

— Откъде знаеш?

— Защото ние сме центърът.

Отпуснах се на колене и огледах работата си. Близо четири килограма мастило, благодарение на което можеше да бъдат освободени други алхимици, които не желаеха повече да бъдат контролирани от началниците си. Това щеше да промени начина, по който Маркъс осъществяваше мисията си. Щеше да промени всичко.

Тъкмо Маркъс беше част от причината да се съглася с безумното предложение на Нийл. Това бе друга възможност за велико откритие. Проверих въпросния стригой от Лос Анджелис в базата данни на алхимиците и установих, че предположенията на Нийл са верни. Всички признаци сочеха, че този стригой действа на определена територия и обикновено сам. Преобладаващата теория беше, че навярно е наскоро превърнат. Въпреки че тези чудовища не бяха много добри в организацията, опитните стригои знаеха, че са много по-силни, когато действат на групи. Ако този беше начинаещ, толкова по-добре за нас. Само се надявах двама дампири и една вещица, владееща магията с огън, да са достатъчни, за да го победят.

Но бях напълно наясно, че нещо можеше да се обърка, затова не споделих намеренията ни с Ейдриън. Мразех това. Знаех, че постоянно се рушат сериозни връзки, защото единият партньор е достатъчно глупав, за да крие нещо важно. Когато с Ейдриън станахме гаджета, се заклех никога да не правя подобно нещо. Но в същото време знаех, че ако Ейдриън узнае за нашите планове, ще се случат няколко неща.

Първо: ще поиска да дойде с нас. Второ: ако нещо се обърка, ако някой от нас бъде ранен — или, не дай Боже, убит — той никога няма да си прости, че не е могъл да го излекува. Бях го видяла изписано върху лицето му, преди и след като започна да взема хапчетата. Може би се бе пристрастил към усещането за могъщество, което вдъхваше магията на духа. Ала това, което най-много измъчваше Ейдриън, беше неспособността му да помага на другите. Не можех да допусна да се почувства безпомощен.