Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Обичам те, Марк. — Гласът й беше нежен. — Убива ме да мисля, че сърцето ти се разкъсва като моето.

— По-щастлив съм, когато ти си тук. — Той сложи ръка върху нейната. — И все пак…

— И все пак. Имам идея, Марк. Може би е лудост. Но е възможно да сработи. Би могло да означава отново да го видим. — Тъмните й очи бяха прями. — Ще имам нужда от помощта ти.

Марк я притегли към себе си и я целуна; тя се отпусна до него, тялото й прилепна до неговото. Беше уханна като мед, коприненомека като поляна с диви цветя. Единствената жена, която щеше да обича някога.

Избърса с палци сълзите от бузите й и прошепна:

— Ръката, сърцето и оръжието ми ти принадлежат. Кажи ми какво трябва да сторя.

Положила глава върху гърдите на Джулиън, Ема усещаше как ударите на сърцето й постепенно се успокояват. Незнайно как, по-голямата част от завивките бяха паднали на пода; те бяха полуувити в чаршафите, а Джулиън си играеше лениво с косата й със свободната си ръка.

— Е, предполагам, че се чувстваш адски доволен от себе си — подхвърли тя.

Той примига сънливо насреща й.

— И защо?

Ема се засмя и дъхът й раздвижи меките тъмни къдрици на косата му.

— Ако не знаеш, няма да ти кажа.

Той се усмихна.

— Как се чувстваш ти ?

Ема скръсти ръце на гърдите му и вдигна очи към него.

— Щастлива. Невероятно щастлива, но и така, сякаш не заслужавам да бъда.

Ръката му застина в косата й.

— Защо не? Заслужаваш да бъдеш щастлива повече, отколкото всеки друг, когото познавам.

— Ако не беше ти, щях да извърша нещо ужасно. Щях да разруша всички парабатайски връзки. Щях да посея такова опустошение.

— Беше полуобезумяла от проклятието. Не мислеше трезво.

— Въпреки това. Оставих се да бъда манипулирана от кралицата. Макар да знаех, че я е грижа единствено за самата нея. Знаех го и все пак й позволих да влезе в главата ми. Би трябвало да имам вяра.

— Но ти имаше. Вярата не означава никога да нямаш съмнения. А да притежаваш каквото е необходимо, за да ги преодолееш. — Джулиън я помилва леко по бузата. — Всички сме вършили неща, за които съжаляваме. Аз съжалявам, че поисках от Магнус да направи онази магия. Съжалявам, че не можахме да помогнем на Аш. Той бе просто дете.

— Знам — рече Ема. — Ненавиждам това, че трябваше да го оставим там. Но ако беше тук, винаги все някой щеше да се опитва да го намери. Достатъчни биха били само няколко магии от Черната книга, за да го направят толкова могъщ, че всички да искат да го използват.

— Добре, че не останаха никакви Черни книги. За известно време започнах да им губя бройката. Е, вероятно и аз допринесох за това. — Джулиън се усмихна с леко крива усмивка. — О, съжалявам и за това, че убих Дейн Ларкспиър.

— Той щеше да ни убие — каза Ема. — Ти направи, каквото беше нужно.

— А, ето го кръвожадното момиче, което познавам и обичам. Не знам как някога бих могъл да изкупя вината си за Дейн. Но имам вяра, че ти ще ми помогнеш да открия.

— Вярвам, че ти заслужаваш да бъдеш щастлив — рече Ема. — Ти си най-храбрият и любещ човек, когото познавам.

— А аз вярвам, че ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Какво ще кажеш аз да го вярвам за теб, а ти за мен? Можем да го вярваме един за друг.

Ема хвърли поглед към прозореца. Видя първите отблясъци от слънчева светлина в небето. Съмваше се.

Тя вдигна очи към Джулиън. Зората позлатяваше крайчетата на косата и миглите му.

— Трябва ли да се върнеш в твоята стая? — прошепна.

Джулиън й се усмихна.

— Не. Вече не е нужно да лъжем или да се преструваме. Никога вече няма да е нужно да лъжем или да се преструваме.

Ема беше в Залата на Съвета за първи път, откакто Ливи беше умряла.

Това не беше единствената причина отчаяно да копнее заседанието да свърши, но определено беше една от тях. Кръвта може и да беше измита от подиума, но Ема винаги щеше да я вижда там. Знаеше, че с Джулиън е същото, беше се напрегнал до нея, когато прекрачиха прага заедно с останалите от семейство Блекторн. Всички бяха притихнали, дори Тави.

Залата беше претъпкана до пръсване. Ема никога не я беше виждала толкова пълна: ловци на сенки бяха насядали по пейките, а пътеките бяха пълни с правостоящи; полупрозрачните Проекции на нефилими от далечни Институти блещукаха до задната стена. Ема зърна Изабел и Саймън сред тях и им помаха.

За щастие, Хайме и Диего им бяха запазили места. Хайме беше заел цял ред, лягайки напряко и когато ги видя да се приближават, скочи и ги пусна да минат, смигвайки на неколцина ловци на сенки със сърдити изражения, които се бяха надявали да си намерят места.