Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Магнус ме изпрати — обясни, докато нефилимите се взираха в нея. Взираше се дори Уинтър, изглеждащ така, сякаш се беше влюбил. Джулиън се съмняваше, че има кой знае какъв шанс с Хипатия. — Това ще ни спечели малко време, но те ще се върнат. Ездачите на Манан… — Хипатия въздъхна драматично. — Ловци на сенки. Защо непрекъснато се оказвам въвлечена в техните бъркотии?

Зара се биеше като обезумяла. Ема си я спомняше като посредствен воин и действително беше така, но от мига, в който остриетата им се бяха докоснали, Зара сякаш беше наелектризирана. Замахваше с оръжието си така, като че ли се канеше да отсече дърво с него; хвърляше се върху Ема отново и отново, оставяйки се немарливо отворена за атаки. Сякаш не я беше грижа дали ще живее, или ще умре.

И по някаква необяснима причина това караше Ема да се удържа. Знаеше, че има пълното право и безброй основания да се разправи с нея. Ала Зара изглеждаше обезумяла от нещо, което би могла да определи единствено като скръб, тя беше изгубила приятели, знаеше Ема, чиито трупове лежаха на полето, като Тимъти. Ема обаче подозираше, че скръбта й се дължи повече на горчилката от загубата и паренето на срама. Каквото и да се случеше, Кохортата никога вече нямаше да си върне славата. Лъжите, които бяха наговорили, никога нямаше да бъдат забравени.

Джулиън се беше погрижил за това.

— Не можа да оставиш нещата на мира — изсъска Зара, замахвайки към Ема със скована китка. Ема избегна удара с лекота, без да се наложи да го отбие. — Просто трябваше да навирате високоморалните си носове навсякъде .

— Зара, вие завзехте властта — изтъкна Ема, отстъпвайки встрани, докато Зара замахваше отново. Ако продължаваше в същия дух, Зара сама щеше да се изтощи. — Баща ти се опита да ни убие.

— Защото искахте да ни навредите — изсъска Зара. — Защото съществуват ние и те, Ема, винаги са съществували. Има хора, които искат да те бранят, и такива, които искат да те наранят.

— Това не е вярно…

— Нима? — Зара отметна мръсната си, окървавена коса назад. — Би ли станала моя приятелка? Ако те помолех?

Ема си спомни нещата, които Зара беше наприказвала за долноземците. За Марк. За мелези и перверзници , и регистри, и всякакви жестокости, малки и големи.

— Така си и мислех — изсмя се Зара презрително. — А се имаш за толкова по-добра от мен, Ема Карстерс. Смях се , когато Ливи умря, всички се смяхме на израженията върху наглите ви, глупави лица…

Ярост се разля по тялото на Ема, изпепеляващо гореща. Тя замахна с Кортана, обръщайки острието в последния момент, така че да удари Зара с тъпата му страна, и я събори по гръб на земята. Тя изкашля кръв и заплю Ема, която се наведе над нея, опирайки върха на Кортана в гърлото й.

— Хайде — изсъска Зара, — хайде, кучко, направи го, направи го…

Зара бе причината да са тук, помисли си Ема, причината всички да са в опасност: заради Кохортата бяха принудени да се бият за живота си, Кохортата бе причината Ливи да умре върху подиума в Залата на Съвета. Жаждата за отмъщение пламтеше във вените й, изгаряше кожата й, молеше я да протегне острието напред и да пререже гърлото на Зара.

И все пак се поколеба. Неочакван глас прозвуча в главата й, спомен за Артър Блекторн. Кортана. Изкована от Уейланд Ковача, легендарния майстор на Екскалибур и Дюрендал. Казват, че сама избира собственика си. Когато Оджер Датчанина го вдигнал, за да посече сина на Карл Велики на бойното поле, един агнел се спуснал от небето и строшил меча с думите „Милостта е по-добра от отмъщението“.

Беше свалила снимките от стената в стаята си, защото беше приключила с отмъщението. Кристина имаше право. Трябваше да остави това зад себе си. В този миг разбра, че никога няма да унищожи парабатайската руна, каквото и да се случеше сега. Беше видяла твърде много парабатаи на бойното поле днес. Навярно да бъдеш парабатай бе слабост, която би могла да те улови в капан. Ала това важеше за всяка любов, а ако любовта бе слабост, тя бе и сила.

Ема отмести меча си.

— Няма да те убия.

Сълзи бликнаха от очите на Зара, стичайки се по мръсното й лице, докато Ема се отдръпваше от нея. Миг по-късно Ема чу Джулиън да вика името й; беше тук, издърпваше Зара на крака, казваше нещо за това да я отведат там, където бяха затворниците. Зара местеше поглед между тях двамата, не се бореше срещу хватката на Джулиън, ала очите й… Гледаше покрай Джулиън и изражението върху лицето й изобщо не хареса на Ема.