Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Ема.

Джулиън се обърна.

Случва се отново.

Ема лежеше на земята, предницата на бойните й дрехи беше напоена с кръв. Зара беше коленичила до нея, изглеждаше така, сякаш се борят. Джулиън вече тичаше, надмогвайки болката, всяка крачка беше миля, всяко поемане на дъх — час. Единственото, което имаше значение сега, бе да се добере до Ема.

Когато дойде по-близо, видя, че Зара беше коленичила до Ема и се мъчеше да изтръгне Кортана от окървавената й ръка, ала хватката на Ема беше твърде силна. Гърлото, косата й бяха мокри от кръв, но пръстите й около дръжката на Кортана не се поместваха.

Зара вдигна очи и видя Джулиън. Сигурно изглеждаше като въплъщение на смъртта, защото Зара скочи на крака и побягна, изгубвайки се в тълпата.

Като че ли все още никой не беше забелязал какво се бе случило. В гърдите на Джулиън се надигаше рев. Падна на колене до Ема и я взе в прегръдките си.

Тя бе отпусната в ръцете му, тежка като Ливи, по начина, по който телата на хората натежаваха, когато те вече не се държат. Притегли я към себе си и главата й клюмна върху гърдите му.

Тревата около тях беше мокра. Имаше толкова много кръв.

Случваше се отново.

„Ливи, Ливи, моя Ливи“, шептеше, докато я прегръщаше, отмяташе трескаво напоената с кръв коса от лицето й. Имаше толкова много кръв. За секунди той също плувна в нея; беше се просмукала през дрехите на Ливи, дори обувките й бяха подгизнали. „Ливия.“ Извади стилито си с треперещи пръсти и го допря до ръката й.

Мечът му беше паднал. Стилито беше в ръката му, иратцето беше отпечатано така дълбоко в паметта на тялото му, че то го рисуваше само, макар умът му да не бе в състояние да осъзнае какво се случва.

Очите на Ема се отвориха и сърцето на Джулиън подскочи. Действаше ли? Може би действаше. Ливи не го беше погледнала по този начин. Беше мъртва още когато я беше вдигнал от подиума.

Погледът на Ема се впи в неговия. Тъмнокафявите й очи задържаха неговите като прегръдка.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Джулиън посегна да нарисува ново иратце. Първото бе изчезнало без следа.

— Помогни ми — изхриптя. — Ема, трябва да я използваме. Парабатайската връзка. Можем да те изцелим…

— Не. — Тя вдигна ръка, за да го докосне по бузата, и Джулиън усети кръвта й до кожата си. Все още беше топла, все още дишаше в прегръдките му. — Предпочитам да умра така, отколкото да ме разделят от теб завинаги.

— Моля те, не ме оставяй, Ема. — Гласът му се прекърши. — Не ме оставяй в този свят без теб.

Тя успя да му се усмихне.

— Ти беше най-добрата част от живота ми.

Ръката й се отпусна безсилно в скута, очите й се затвориха.

Сега вече Джулиън виждаше хора да тичат към тях. Движеха се бавно, като в сън. Хелън, викаща името му; Марк, тичащ с всичка сила, а до него Кристина, повтаряща името на Ема, ала никой от тях нямаше да стигне навреме, пък и какво биха могли да сторят?

Сграбчи ръката на Ема и я стисна силно, толкова силно, че усети как костиците й хрущят под пръстите му. Ема. Ема, върни се. Ема, можем да го направим. Разтопихме скали. Ти спаси живота ми. Можем да направим всичко.

Зарови дълбоко в спомените си: Ема на брега, гледаща го през рамо, смееща се. Ема, вкопчена в желязната пречка на виенското колело в „Пасифик Парк“. Ема, която му подаваше букетче повехнали диви цветя, които бе набрала в деня на погребението на майка му. Ръцете му около Ема, докато се носеха на мотоциклета през Туле. Ема, в бледата си рокля в Среднощния театър. Ема, излегнала се пред огъня в къщурката на Малкълм.

Ема.

Очите й се отвориха. Бяха пълни с пламъци, злато и бронз, и мед. Устните й се раздвижиха.

— Спомням си.

Гласът й беше далечен, почти нечовешки, като звън на камбана. Нещо дълбоко в Джулиън се вледени от страх и ликуване.

— Да спра ли? — попита той.

— Не. — Ема започваше да се усмихва. Сега очите й бяха изцяло огън. — Нека изгорим.

Джулиън обви ръце около нея, а парабатайската връзка гореше между тях, искрящо злато и сребро. Нямаше горещина, нито болка. Единствено огън. Той се издигна и ги погълна в пламтящ водопад.

Диего хвърли Зара в Конфигурацията на Малахия. Вътре имаше още доста членове на Кохортата и тя се олюля и едва не се препъна в опита си да не се блъсне в тях. Повечето я гледаха с дълбока неприязън. Диего предполагаше, че дъщерята на Хорас едва ли беше особено популярна точно сега.

Тя се обърна рязко, за да го погледне. Не беше нужно да затръшва врата (Конфигурацията задържаше всеки попаднал в нея, със или без врата), но на Диего му се щеше да имаше.