Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Страховитото сияйно нещо, в което се беше превърнала Ема Карстерс, протегна ръка. Мануел се долепи до земята, но тя не търсеше него. Сграбчи демона ейдолон, най-големия коз на Хорас, и го стисна в юмрука си.

Демонът изкрещя, вой, дошъл сякаш от бездната между световете. Допирът на сияещата ръка на Ема му подейства като киселина: кожата му започна да гори и да се стопява; той изпищя и се разтопи, изтичайки между пръстите й като рядка супа.

На сутринта станаха, и ето, всички — мъртви тела.

Ужасен, Мануел запълзя към тялото на Хорас, от което все още се процеждаше кръв, и го издърпа върху себе си. Хорас не бе успял да защити никого, докато беше жив. Може би щеше да е различно сега, когато беше мъртъв.

Но как е възможно да преживеят нещо такова?

Марк все още държеше Кристина; и двамата бяха неспособни да помръднат. Ейлийн и Хелън бяха наблизо; много други ловци на сенки все още бяха на полето. Марк не бе в състояние да откъсне очи от Ема и Джулиън.

Боеше се до смърт. Не от тях. А за тях. Те бяха страховити и сияйни, и великолепни, и празнооки като статуи. Ема се изправи, след като уби демона ейдолон, и Марк видя огромна пукнатина върху ръката й, там, където някога беше белегът от Кортана. В нея бушуваха пламъци, сякаш Ема беше пълна с огън.

Тя вдигна глава и косата й се разхвърча около нея като златни мълнии.

— ЕЗДАЧИ НА МАНАН! — провикна се и гласът й не беше човешки глас. Беше звукът на тръби, на гръмотевици, отекващи в празни долини. — ЕЗДАЧИ НА МАНАН! ЕЛАТЕ И СЕ ИЗПРАВЕТЕ СРЕЩУ МЕН!

— Могат да говорят — прошепна Кристина.

Това беше добре. Възможно бе да се вслушат в гласа на разума.

Може би.

— Ема! — извика Марк. — Джулиън! Тук сме! Чуйте ни, тук сме!

Ема като че ли не го чу. Джулиън хвърли поглед надолу, без следа от разпознаване. Като обикновен човек, погледнал към мравуняк. Макар че у тях нямаше нищо обикновено.

Марк се зачуди дали такова е било усещането да призоват ангел за Клеъри и за Саймън.

В тълпата настана раздвижване. Ездачите крачеха през полето, обгърнати в бронзово сияние, и Марк си спомни как Кийрън му разказва шепнешком истории за Ездачите, които спели под един хълм, докато кралят на тъмните феи не ги изпрател на лов.

Множеството се разтвори, за да им направи път. Битката беше свършила: сега полето беше пълно с хора, които гледаха мълчаливо как Ездачите спряха и вдигнаха очи към Ема и Джулиън.

Етна отметна глава назад и бронзовата й коса се разпиля по раменете.

— Ние сме Ездачите на Манан! — провикна се тя. — Ние убихме Фирболг! Не се боим от великани!

Хвърли се във въздуха и Делан я последва. Понесоха се като бронзови птици в небето, протегнали мечове.

Ема посегна почти лениво и грабна Етна от въздуха. Разкъса я на парченца като салфетка, направи бронзовите й доспехи на късчета, строши меча й. Джулиън улови Делан и го метна на земята с такава сила, че тялото му изора бразда в пръстта, преди да застине безжизнено.

Останалите Ездачи не побягнаха. Не бяха от онези, които бягат, знаеше Марк. Не отстъпваха. Не бяха способни да го направят. До един опитаха да се бият и до един бяха грабнати и смачкани или разкъсани, запратени обратно на земята на парчета.

Джулиън пръв се извърна от тях. Протегна пламтяща ръка към Конфигурацията на Малахия и я разпиля, запращайки решетките от светлина във въздуха.

Писъците на Кохортата прорязаха въздуха. Кристина се отскубна от Марк и се втурна към Ема и Джулиън.

— Недейте! Ема! Джулс! Те са пленници! Не могат да ни навредят!

Хелън също се затича към тях, протегнала ръце.

— Битката свърши! — извика тя. — Ние победихме, вече може да спрете! Убихте Ездачите! Може да спрете!

Нито Джулиън, нито Ема като че ли я чуха. С изящна ръка Ема вдигна един от членовете на Кохортата от пищящата тълпа и го метна настрани. Той политна във въздуха с писъци, които секнаха рязко, когато се строполи на земята с грозен тъп звук.

Марк беше престанал да се тревожи дали Ема и Джулиън ще преживеят това. Тревожеше се дали който и да било от тях щеше да го преживее.

Дру стоеше от вътрешната страна на портата, загледана към Нетленните поля.

Никога не бе виждала подобна битка. Беше в Залата на Съглашението през Тъмната война и бе виждала смърт и кръв, ала мащабите на тази битка — хаосът, който бе трудно да бъде обхванат с поглед, зашеметяващата бързина на боя — беше почти невъзможно да ги гледаш. Не помагаше и това, че тя бе твърде далече, за да различи каквито и да било подробности: видя появата на бронзовите Ездачи и почувства ужас; видя ги да падат в биещото се множество, но не и какво се случи след това. От време на време зърваше неясната фигура на някой мъж или жена да пада на полето и се чудеше: Марк ли беше това? Ема? Гаденето на страха се бе настанило в стомаха й и отказваше да си тръгне.