Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Кит — започна несигурно. — Мислех си, че ти… мислех си, че ще…

Прошумоляха листа; изпращя клонка. Кит и Тай начаса млъкнаха. След миг, сложил ръка върху медальона на гърлото си, Тай приклекна и подсвирна.

Ема и останалите вървяха в почти пълно мълчание между дърветата, които бяха влажни, зелени и натежали от листа и вода. От време на време студени дъждовни капки си пробиваха път между листата и се стичаха в яката на Ема, карайки я да потрепери.

Преди известно време бяха стигнали до място, където пътят се разклоняваше. Даяна, Изабел и Саймън бяха поели надясно, останалите — наляво. Не се бяха сбогували, макар че Алек бе целунал сестра си по бузата, без да каже нищо.

Сега бяха само петима: Джулиън вървеше начело, следван от Марк и Кристина (които не се държаха за ръце, но бяха толкова близо, че раменете им се докосваха) и накрая — Алек и Ема. Алек беше нащрек, лъкът му беше готов за стрелба, сините му очи обхождаха сенките от двете страни на пътя.

— Някога искал ли си да притежаваш наистина голям гоблен със себе си? — попита го Ема.

Алек не беше от онези, които лесно можеш да хванеш неподготвен.

— Защо? Да не би да имаш някой?

— Всъщност имам. Спасих го от кабинета на инквизитора и го пренесох през улиците на Аликанте. Доста странно ме гледаха.

Устните на Алек потръпнаха.

— Бас държа.

— Не исках инквизиторът да го изхвърли — обясни Ема. — Той се преструва, че Битката при Бурен няма значение. Само че аз бях в Туле. Знам какво би означавало, ако не бяхме имали Клеъри. Или Джейс. Или теб.

Алек наведе лекичко лъка си.

— А представи си къде бихме били сега, ако не бяхме имали Джулиън или теб, или Кристина, или Марк. Мисля, че има моменти, в които всеки от нас бива призован. Онова, което направихте в земите на феите… — Той не довърши. — Знаеш ли какво, най-добре дай гоблена на Магнус. Ако на някого би му харесало да притежава нещо такова, това е той.

Изведнъж между дърветата проблесна светлина. Ема вдигна очи, мислейки, че облаците са се разпръснали, и осъзна, че бяха стигнали до края на гората. Дърветата оредяха, небесният свод се бе ширнал над тях в перлено сиви и опушено сини отсенки.

Зелени поля се простираха пред тях, чак до стените на Аликанте в далечината. Ема различи тъмни фигури, дребни като буболечки, да отиват към средата на Нетленните поля. Кохортата? Тъмните елфи? Дори с помощта на руна за далечно виждане, те бяха твърде далече, за да ги различи.

— Ема — каза Джулиън. — Готова ли си?

Тя го погледна. За миг сякаш нямаше никой друг, освен тях двамата, застанали един срещу друг на пода в парабатайската зала в Града на тишината, връзката между тях искреше със силата си. Лицето на Джулиън беше бледо над черните му бойни дрехи; синьо-зелените му очи горяха, докато я гледаше. Ема знаеше какво си мисли. Беше стигнал дотук, до ръба, от който нямаше връщане назад. Нуждаеше се тя да направи последната стъпка заедно с него.

Ема вирна брадичка.

— Избираме да въстанем — заяви и като стъпиха върху тревата на Полята, те поеха към стените на Аликанте.

И небесата бяха пълни с ангели.

Дру стоеше до канала край къщата на Греймарк, уловила Тави за ръка. Улиците на Аликанте бяха пълни с ловци на сенки, стари и млади, вдигнали очи към небето.

Дру трябваше да признае, че стореното от Хорас бе впечатляващо. Беше като да гледаш огромен киноекран. Когато излязоха от къщата с Мерис, подкарваща Рафи и Макс пред себе си, те се бяха заковали на място, зяпнали огромния квадрат в небето. Единственото, което се виждаше тогава, беше зелената трева на Полята и късче сиво-синьо небе.

А после Хорас и Зара се бяха появили в кадър, крачещи през тревата, и заради размерите на Проекцията и ъгъла бяха приличали на ангели, крачещи по небето. Хорас изглеждаше както винаги — с една очебийна разлика: левият му ръкав беше празен от лакътя надолу.

Зара беше разпуснала косата си, което не беше особено практично за битка, но визуално бе наистина драматично. Освен това беше препасала златния меч Кортана, от което стомахът на Дру се сви.

— Това е мечът на Ема — каза Тави сърдито и Дру не го сгълча. Тя бе не по-малко подразнена.

След Хорас и Зара вървяха малка групичка стражи (сред тях — Ванеса Ашдаун и Мартин Гладстоун), както и отряд Центуриони. Дру разпозна неколцина от времето, когато се бяха настанили в Института, като Малъри Бриджсток, Джесика Босежур и Тимъти Рокфорд. Мануел обаче не беше с тях, което я изненада. Открай време й се струваше, че е от онези, които обичаха да са в центъра на нещата.