Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Ема! — Джулиън протегна ръце към нея. Гривната от морско стъкло около китката му проблесна, ярък цвят в това място на кости и сивота. — Няма да те оставя. Никога няма да те оставя. Дори ако строшиш тази руна, пак няма да те оставя.

Ридание разтърси Ема. А после още едно. Свлече се на колене, все така стискайки Меча. Отчаяние я проряза, силно като облекчение. А може би беше облекчение. Не знаеше, но усети как Джулиън се приближи тихичко и коленичи насреща й върху студените камъни.

— Какво се случи? — попита. — Какво стана с допълнителното време, с което Магнус каза, че разполагаме…

— Руната ми гори, твоята също, знам го. А сега и това. — Ема нави ръкава на пуловера си и обърна ръка, за да му покаже петното там — тъмна паяжина, малка, ала нарастваща. — Не мисля, че ни остава много време.

— В такъв случай може да поискаме да ни отнемат Знаците. — Гласът на Джулиън беше мек и успокояващ, глас, който пазеше за онези, които обичаше най-много. — Не само твоите, но и моите. Мислех, че…

— Говорих с Джем на срещата — прекъсна го Ема. — Каза, че не би го направил никога, а Магнус не може да го извърши сам… — Дъхът й пресекна. — В Туле Даяна ми каза, че когато Себастиан започнал да завладява света, парабатаите се превърнали в чудовища. Руните им горели, кожата им се покрила с черни петна и те се превърнали в чудовища. Същото се случва и с нас, Джулиън. Знам го. Всичко онова за проклятието, превръщащо ни в чудовища. Сякаш в сърцето на връзката се крие чудовищност. Като… като злокачествен тумор.

Последва дълга пауза.

— Защо не ми каза за това?

— В началото не го вярвах — прошепна Ема. — Или най-малкото, мислех си, че е нещо, което би могло да се случи само в Туле. Ала нашите руни горят. А после черното петно върху кожата ми… тогава разбрах…

— Само че ние не знаем — каза Джулиън меко. — Знам как се чувстваш. Разтреперана, нали? Мислите ти препускат. Също като сърцето.

Ема кимна…

— Откъде…

— Аз изпитвам същото. Мисля, че е проклятието. Джем каза, че ще ни даде мощ. И наистина се чувствам, сякаш… сякаш са пуснали електричество във вените ми, и не мога да престана да треперя.

— Но ти изглеждаш добре — каза Ема.

— Мисля, че съвземането от магията е като да се изкатеря от бездна. Все още не съм стигнал до върха, там, където си ти. Имам някаква защита. — Джулиън обви ръце около коленете си. — Знам защо се страхуваш. Всеки би се страхувал. Ала въпреки това ще те помоля да направиш нещо за мен. Ще те помоля да имаш вяра.

— Вяра? Вяра в какво?

— В нас. Дори когато ми каза защо ни е забранено да се влюбим, дори когато знаех, че изобщо не би трябвало да ставаме парабатаи, все още имах спомените за това колко прекрасно бе да бъда твой партньор, да видя как приятелството ни се превръща в нещо свещено. Все още вярвам във връзката ни, Ема. Все още вярвам в парабатайската връзка, в нейната важност, в красотата на онова, което имат Алек и Джейс, на онова, което Джем е имал някога.

— Но ако то може да се обърне против нас? — попита Ема. — Най-голямата ни сила, превърнала се в най-голямата ни слабост?

— Ето защо те помолих да имаш вяра. Да вярваш в нас , дори ако не си в състояние да вярваш в идеята. Утре може би ни очаква битка. Ние срещу тях. Нуждаем се от Алек и Джейс, Клеъри и Саймън — нуждаем се от нас — за да бъдем цели и ненакърнени на бойното поле. Трябва да бъдем възможно най-силни. Още един ден, Ема. Издържахме дотук. Можем да издържим още един ден.

— Но аз се нуждая от Меча на смъртните. — Ема притисна острието до себе си. — Не мога да го направя без него.

— Ако утре победим, можем да получим помощ от Клейва — каза Джулиън. — Ако не победим, Хорас на драго сърце ще ни отнеме руните. Знаеш, че ще го направи.

— Помислих си за това. Ала не можем да бъдем сигурни, нали?

— Може би, може би не. Но ако сториш това, ако прережеш всички връзки, аз ще застана до теб и заедно ще поемем вината. Не можеш да ми попречиш.

— Ами децата — прошепна Ема. Не бе в състояние да понесе мисълта Джулиън да бъде разделен от тях, мисълта семейство Блекторн да понесат още болка и страдание.

— Сега имаме Хелън и Ейлийн. Не съм единственият, който може да опази семейството ни заедно. В най-лошите ми мигове ти беше най-доброто за мен. Нека сторя същото за теб.

— Добре — каза Ема. — Добре, ще изчакам още един ден.

Сякаш чул думите й, подът се затвори под краката й, скривайки плочата с парабатайската руна под защитния мрамор. Искаше й се да посегне към Джулиън, да докосне ръцете му, да му каже, че е благодарна. Искаше й се да каже още много, да изрече думите, които им беше забранено да изричат, но не го направи. Просто го гледаше безмълвно и ги мислеше, чудейки се дали някой друг бе мислил тези думи в Града на тишината преди. Дали ги бяха мислили по този начин: с толкова надежда, колкото и отчаяние.