Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Призракът изчезна.

— Ливи! — Тай не толкова изкрещя думата, колкото тя бе изтръгната от него; сви се на кълбо, обвивайки ръце около себе си, сякаш за да попречи на тялото си да се пръсне на късчета.

Кит го чуваше да плаче, ужасни, мрачни хлипове, които сякаш се изтръгваха от него; преди час би поместил небето, за да го накара да спре. Сега не бе в състояние да помръдне, неговата собствена болка беше изгаряща агония, която го задържаше закован на мястото му. Погледна към церемониалния кръг — пламъците отново бяха станали бели и предметите изгаряха. Кадифената торбичка се превърна в пепел, зъбът почерня, тебеширът и мирото се стопиха. Единствено медальонът все още блестеше, цял и невредим.

Пред очите на Кит писмото от Туле пламна и думите върху страницата лумнаха в искрящо черно, преди да изчезнат:

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Дру поспря пред вратата на затвора в Гард с шперц в ръка. Беше запъхтяна от изкачването на хълма. Не беше дошла по обичайните пътеки, а вместо това се беше промъкнала през храсталаците, където не можеше да бъде забелязана. Китките и глезените й бяха разранени от клонаци и тръни.

Ала тя едва усещаше болката. Настъпил бе решителният миг. Направеше ли го, нямаше да има връщане назад. Независимо колко беше малка, ако Хорас и останалите надделееха и научеха какво бе сторила, щяха да я накажат.

Гласът на Джулиън отекна в главата й.

Ти си част от Стражата на Линия. Не го забравяй.

Ливи не би се поколебала, знаеше Дру. Би се втурнала, нетърпелива да поправи всяка несправедливост, на която се натъкнеше. Не би се сдържала. Не би се поколебала.

Ливи, това е за теб, сестро моя.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Тя се залови с ключалката.

Входът на Града на тишината бе точно такъв, какъвто Ема си го спомняше. Едва забележима пътека прекосяваше Брослиндската хора, заобиколена от гъста зеленина. Очевидно бе, че малцина минават оттук, и то много рядко — руническият й камък разкри пътека, почти небелязана от стъпки.

Чуваше цвърченето на нощни птички и движението на дребни животинки между дърветата. Ала нещо липсваше. Брослинд открай време беше място, където можеше да очакваш да видиш проблясването на блуждаещи огньове между листата или да чуеш припукването на пламъците в лагер на върколаци. Имаше нещо осезаемо в тишината сега, нещо, което караше Ема да върви особено предпазливо.

Дърветата станаха по-гъсти, когато стигна до планинския склон и откри вратата между камъните. Изглеждаше така, както бе изглеждала преди три години: заострена в горната част, с изваян барелеф на ангел. От дървото висеше тежко месингово чукало.

Инстинктивно Ема посегна зад себе си и извади Меча на смъртните от ножницата. Тежестта му в ръката й не приличаше на никой друг меч, нито дори на Кортана, а острието проблясваше в нощта, сякаш излъчваше своя собствена светлина.

Беше го взела от палатката на Джулиън, където той го беше скрил под спалния си чувал, увит в кадифен плат. Беше го заменила с друг меч — всеки поглед отблизо би разкрил измамата, но Джулиън нямаше причина да тича в палатката на всеки пет минути и да го проверява. Та нали лагерът се охраняваше.

Ема сложи ръка върху вратата. Според съобщението на брат Седрах тази нощ Градът на тишината щеше да е празен — братята щяха да охраняват градските стени в нощта преди преговорите. И все пак вратата туптеше под дланта й, сякаш биеше като сърце.

— Аз съм Ема Карстерс и нося Меча на смъртните — заяви. — Отвори се, в името на Мелартак.

В продължение на един мъчително дълъг миг не се случи нищо и Ема усети как я обзема паника. Може би Мечът на смъртните от Туле беше различен, може би атомите му бяха прекалено променени, а магията му — чужда.

Вратата се отвори изведнъж безшумно, като прозяваща се уста. Ема се шмугна вътре, поглеждайки за миг през рамо към безмълвната гора.

Вратата се затвори зад нея също толкова безшумно и Ема се озова в тесен коридор с гладки стени, отвеждащ до спускащо се надолу стълбище. Магическата й светлина сякаш отскачаше от мраморните стени, когато тя заслиза, чувствайки се така, сякаш се движи в спомен: Градът на тишината в Туле — празен и изоставен. Огнени кръгове в стаи от кости, докато тя сключваше парабатайския ритуал с Джулиън. Най-голямата й грешка. Онази, която я бе довела до това пътуване.

Потрепери, когато стигна до основната част на Града, където стените бяха покрити с черепи и бедрени кости, а от тавана висяха изящни полилеи от кост. Поне в Туле не беше сама.