Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Тай беше направил церемониалния си кръг на ръба на езерото, където водата миеше плиткия пясъчен бряг. В действителност бяха два кръга — един по-голям и друг, по-малък, вътре в него, а в разстоянието между тях беше изрисувал десетки руни с помощта на заострена пръчка.

Кит и преди беше виждал церемониални кръгове, нерядко — в собствената си дневна. Ала как Тай бе станал такъв експерт? Неговите кръгове бяха по-спретнати, отколкото тези на Джони бяха били някога, руните му бяха много по-грижливо направени. Не бяха нефилимски руни, а рунически език, който изглеждаше много по-заострен и неприятен. Това ли беше правил Тай всички онези пъти, когато Кит се обръщаше и откриваше, че го няма? Учил се бе как да стане тъмен магьосник?

Освен това беше подредил съставките в спретнати редички: мирото, тебешира, бебешкия зъб на Ливи, писмото от Туле.

След като остави внимателно кадифената торбичка с кичур от косата на Ливи между другите предмети, Тай вдигна очи към Кит, който стоеше близо до ръба на водата.

— Правилно ли го направих?

Вълна на неохота заля Кит, последното, което искаше, бе да се приближи до магическия кръг.

— Откъде бих могъл да знам?

— Е, баща ти е правил магии, помислих си, че може би те е научил на някои от тези неща — отвърна Тай.

Кит ритна с крак във водата и се разхвърчаха ярки искри.

— Всъщност баща ми ме държеше настрани от истинските магии. Но знам това-онова.

Приближи се, влачейки крака, към Тай, който беше седнал по турски в пясъка. Кит нерядко си мислеше, че нощта и мракът като че ли бяха естествената среда на Тай. Той не обичаше директната слънчева светлина, а бледата му кожа изглеждаше така, сякаш никога не беше почернявала. На лунните лъчи обаче грееше като звезда.

Кит въздъхна и посочи сияещото червено кълбо, с което Тай се беше сдобил на Пазара на сенките.

— Катализаторът се слага в средата на кръга.

Тай вече го вдигаше.

— Ела да седнеш до мен — каза.

Кит коленичи, докато Тай се залови да подреди предметите в церемониалния кръг, мълвейки тихичко нещо, докато го правеше. Посегна, разкопча верижката на медальона и го подаде на Кит. С дълбоко чувство на ужас Кит го постави близо до ръба на кръга.

Тай започна да напява по-силно.

— Abyssus abyssum invocat in voce cataractarum tuarum; omnia excelsa tua et fluctus tui super me transierunt. Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади; всички Твои води и Твои вълни преминаха над мене. 36 36 Псалом 41:8. — Б. пр.

Докато той напяваше, предметите в кръга започнаха да пламват като фойерверки, запалени една след друга. Горяха с чист, бял пламък, без да изгарят.

Откъм езерото повя силен вятър, носещ дъх на кирпич и гробищна пръст. До ушите на Кит достигнаха оживени гласове и той се обърна, озъртайки се наоколо — имаше ли някой наблизо? Да не ги бяха проследили? Не видя обаче никого. Брегът беше пуст.

— Чуваш ли това? — прошепна.

Тай просто поклати глава, без да спира напева си. Езерото заблещука, водата се раздвижи. Бледи фигури се надигнаха от тъмните води. Мнозина от тях бяха в бойно облекло, други — в по-старовремски доспехи. Косите им падаха около тях, прозрачни на лунната светлина. Протягаха ръце към него, към Тай, който не можеше да ги види. Устните им се движеха беззвучно.

Това не се случва наистина , помисли си Кит, вледенен до кости. Каквато и мъничка надежда да беше хранил, че магията няма да се получи, се изпари. Обърна се към Тай, който все още редеше напева си, изстрелвайки научените наизуст думи като откоси на автомат.

— Hic mortiu vivunt, hic mortiu vivunt… 37 37 Тук живеят мъртвите (лат.). — Б. пр.

— Тай, спри. — Ръцете на Кит се стрелнаха напред, сграбчиха Тай за раменете. Знаеше, че не бива да го прави (Тай не обичаше да го стряскат), но ужасът кипеше в кръвта му като отрова. — Тай, не го прави.

Латинските думи секнаха насред изречението: Тай се взираше объркано в него, а сивите му очи се стрелкаха между ключицата на Кит и лицето му, и отново се навеждаха надолу.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам.

— Не го прави. Недей да я възкресяваш.

— Трябва да го направя. — Гласът на Тай звучеше обтегнато, като жица, опъната до краен предел. — Не мога да живея без Ливи.

— Да, можеш — прошепна Кит. — Можеш. Мислиш, че това ще направи семейството ти по-силно, но ако я съживиш, то ще го унищожи . Мислиш, че не би могъл да оцелееш без Ливи, но можеш. Ще се справим заедно. — Лицето на Кит беше студено; даде си сметка, че плаче. — Обичам те, Тай. Обичам те.