Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Прокашля се.

— Значи, знаете, че съм трансджендър. Знаете ли какво означава това?

Джулиън бе този, който отговори.

— Знаем, че когато си се родила, са ти определили пол, който не отразява коя си наистина.

Нещо в Даяна се отпусна и тя се засмя.

— Някой е бил в интернет — каза. — Да, в общи линии е това.

— А когато си била в Банкок, си използвала мунданска медицина — добави Ема. — За да станеш онази, която си наистина.

— Миличка, винаги съм била тази, която съм наистина — рече Даяна. — В Банкок Катарина Лос ми помогна да намеря лекари, които да променят тялото ми, така че да отговаря на това коя съм, както и хора като мен, за да ми помогнат да разбера, че не съм сама. — Тя се облегна на навитото на руло яке, което беше използвала за възглавница. — Нека ви разкажа историята.

И с тихичък глас тя стори точно това. Не се отклони особено от онова, което бе разказала на Гуин, защото онази история бе облекчила сърцето й. Наблюдаваше израженията им, докато говореше: Джулиън беше спокоен и мълчалив, Ема — реагираща на всяка дума с широко отворени очи и прехапани устни. Открай време беше така: Ема даваше израз на онова, на което Джулиън не можеше или не искаше. Толкова приличащи си и толкова различни.

Джулиън обаче бе онзи, който проговори пръв, когато Даяна свърши.

— Съжалявам за сестра ти. Толкова съжалявам.

Даяна го погледна мъничко учудено, но разбира се, именно това щеше да докосне нещо в него, нали?

— В известен смисъл най-трудното от всичко това бе, че не можех да говоря за Ария — каза.

— Гуин знае, нали? — попита Ема. — И го приема? Мил е с теб, нали?

Даяна рядко я бе чувала да звучи толкова свирепо.

— Да, наистина е мил — отвърна Даяна. — За някой, който жъне мъртвите, той е учудващо емпатичен.

— Няма да кажем на никого, освен ако ти не поискаш — увери я Ема. — То си е твоя работа.

— Тревожех се, че ще научат за медицинското ми лечение, ако някога се опитах да оглавя Института — обясни Даяна. — Че ще бъда откъсната от вас, деца. Наказана с изгнание. — Ръцете й се стегнаха в скута. — Но инквизиторът и така научи.

Ема се изпъна.

— Научил е? Кога?

— Преди да избягам от Идрис. Заплаши да ме разобличи пред всички като предателка.

— Ама че копеле! — Лицето на Джулиън беше обтегнато.

— Сърдите ли ми се? — попита Даяна. — Задето не ви казах по-рано?

— Не. — Гласът на Джулиън беше тих и равен. — Не си била длъжна да го правиш. Никога.

Ема дойде по-близо до Даяна, косата й беше като блед ореол на лунната светлина, струяща през отвора на палатката.

— Даяна, през последните пет години ти беше най-близкото, което имах до по-голяма сестра. След като те срещнах, ти ми показа каква жена искам да бъда, когато порасна. — Тя се пресегна и улови ръката на Даяна. — Толкова съм благодарна и привилегирована, че поиска да ни разкажеш историята си.

— Съгласен съм. — Джулиън наведе глава като рицар, изразяващ почитанията си към благородна дама в някоя старинна картина. — Съжалявам, че те притисках. Не разбирах. Ние… аз… мислех за теб като за възрастен, някой, който не би могъл да има проблеми или да се намира в опасност. Прекалено бях съсредоточен върху децата, за да си дам сметка, че ти също си уязвима.

Даяна го докосна леко по косата, така както правеше, когато беше по-малък.

— Това означава да пораснеш, нали? Да откриеш, че възрастните са хора със свои собствени проблеми и тайни.

Тя се усмихна леко натъжено в същия миг, в който Хелън подаде глава през все още разкопчания отвор на палатката.

— О, отлично, будни сте. Исках да обсъдим още веднъж кой ще остане назад утре.

— Имам списък — каза Джулиън и пъхна ръка в джоба на якето си.

Ема се изправи на крака, смотолевяйки нещо за това, че трябва да намери Кристина. Излезе от палатката, поспирайки само за миг, за да погледне към Джулиън, но той беше потънал в разговор с Хелън и като че ли не забеляза.

Нещо става с това момиче , помисли си Даяна. Веднъж да преживееха утрешния ден, тя щеше да открие какво е то.

— Кристина! Кристина!

Гласове отекнаха в гората под нея. Изненадана, Кристина се изправи и впери поглед в мрака.

Беше прекалено мъчително край лагерния огън да гледа Марк и Кийрън, знаейки, че й остават броени часове, докато единият или и двамата си тръгнеха завинаги от живота й. Така че тя се бе отдалечила незабелязано и бе отишла да седне сред дърветата, тревата и сенките на Брослинд. Малки бели цветя растяха сред зеленината, от онези, които се срещаха само в Идрис. Досега ги беше виждала само по рисунки и да докосне венчелистчетата им я изпълни с усещане за покой, макар скръбта й да си остана под него.