Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Мислите на Кит препускаха. Бих могъл да събудя останалите и да докарам неприятности на Тай. Джулиън ще го спре. Знам, че ще го стори.

Ала цялото му същество въстана срещу тази идея; ако имаше нещо, на което баща му го беше научил, то бе, че всички мразят портаджиите.

Освен това не бе в състояние да понесе изражението върху лицето на Тай.

— Добре — каза, усещайки как ужас ляга в корема му като камък. — Ще дойда с теб.

В сърцето на огъня танцуваха фигури. Ема седеше върху един пън наблизо, напъхала длани в ръкавите на прекалено големия си пуловер, за да ги стопли. Групичката им се беше разпръснала, след като се бяха нахранили, прибирайки се по палатките, за да поспят. Ема бе останала край огъня, гледайки го как догаря; предполагаше, че би могла да се върне в палатката си, но Кристина не беше там, а Ема не изгаряше от желание да лежи сама в мрака.

Вдигна очи, видяла една сянка да се приближава. Беше Джулиън. Разпозна го по походката, още преди светлината на огъня да огрее лицето му, с ръка в джоба, отпуснал рамене и вирнал брадичка. Измамливо нехаен. От влажния въздух косата му се къдреше до бузите и слепоочията.

Джулиън криеше толкова много неща от толкова много хора. Сега за първи път тя криеше нещо от него. Дали това изпитваше той открай време? Тази тежест в гърдите, пробождащата болка в сърцето?

Ема наполовина очакваше да я подмине, без да каже нищо, но той поспря; пръстите му си играеха с гривната от морско стъкло на китката му.

— Добре ли си? — попита тихо.

Ема кимна.

Искри от огъня се отразяваха в сините му очи.

— Знам, че не трябва да разговаряме — каза той. — Налага се обаче да обсъдим нещо за един човек. Не става дума за теб или мен.

Не мога да го направя — помисли си Ема. — Ти не разбираш. Все още вярваш, че можем да отнемем Знаците ми, ако нещата се объркат.

От друга страна, руната й не я беше нарила, откакто бяха напуснали Лос Анджелис. Черните паяжинени линии върху ръката й не се бяха умножили. Сякаш нещастието й удържаше проклятието. Може би наистина беше така.

— За кого става дума?

— За нещо, което научихме в Туле — отвърна Джулиън. — Става дума за Даяна.

Драскане по отвора на палатката изтръгна Даяна от сън, в който летеше. Изтърколи се изпод одеялата и приклекна, грабвайки един нож.

Чу два гласа, говорещи един през друг.

— Октопод!

Имаше бегъл спомен, че това беше паролата, която бяха избрали по-рано. Остави ножа и свали ципа на палатката. Ема и Джулиън стояха отвън, примигвайки в мрака, бледи и ококорени като стреснати сурикати.

Даяна повдигна вежди насреща им.

— Е, влизайте де. Не стойте така, защото влиза студ.

Палатките бяха достатъчно високи, за да може човек да застане изправен в тях, и празни, ако не се брояха чергите и одеялата. Даяна се отпусна върху завивките си, Джулиън се облегна на раницата й, а Ема седна по турски на пода.

— Извинявай, че те събудихме — започна Джулиън, дипломатичен както винаги. — Не знаехме кога отново ще имаме възможност да говорим с теб.

Даяна не можеше да престане да се прозява. Винаги спеше учудващо добре в нощта преди битка. Познаваше ловци на сенки, които не бяха в състояние да мигнат, които будуваха цяла нощ с разтуптени сърца, но тя не беше една от тях.

— Да говорите с мен за какво?

— Исках да се извиня — каза Джулиън, докато Ема подръпваше оръфания плат на коляното на дънките си. Ема не приличаше на себе си, от доста време не приличаше на себе си, помисли си Даяна. Откакто се бяха върнали от онзи друг свят всъщност, макар че подобно преживяване би променило всекиго. — За това, че те притисках да оглавиш Института.

Даяна присви очи.

— На какво се дължи това?

— Твоето Аз в Туле ни каза за Банкок — обади се Ема, хапейки устната си. — Но не е нужно да говориш с нас за нищо, за което не искаш.

Първата реакция на Даяна беше инстинктивна.

Не. Не искам да говоря за това. Не и сега.

Не и в навечерието на битка, не и когато толкова много неща й бяха на главата, не и докато се тревожеше за Гуин и се опитваше да не мисли за това къде е и какво би могъл да стори утре.

И все пак. Нали бе отивала при Ема и Джулиън именно за да им каже онова, за което я питаха сега, когато бе открила, че не може да се свърже с тях. Припомни си разочарованието си. Тогава беше взела решение.

Не им дължеше историята, но дължеше на себе си да я разкаже.

Двамата седяха безмълвно и я гледаха. Нощта преди битка, а те бяха дошли при нея за това — не за да поискат да им вдъхне сигурност, а за да й кажат, че тя решава дали иска да говори, или не.