Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Червенина се разля по лицето и шията на Кристина.

— Беше прекрасно — отвърна със слабичко гласче. — Беше нежен и сякаш наистина го беше грижа за мен.

Това бе дори още по-странно. Само че, чувстваше Ема, важното бе да подкрепи Кристина. Естествено, би предпочела Кристина да бъде с Марк, но той напоследък само се мотаеше, пък и онази обвързваща магия…

— Е — каза, — това, което се случи в царството на феите, си остава в царството на феите, нали?

— Ако имаш предвид, че не бива да казвам на Марк, той знае. И ако ме попиташ дали искам да бъда единствено с Марк, не мога да ти отговоря и на този въпрос. Не знам какво искам.

— Ами онова, което Марк и Кийрън изпитват един към друг? Все още ли е романтично?

— Мисля, че се обичат по начин, който не мога да докосна — отвърна Кристина и в гласа й имаше тъга, от която на Ема й се прииска да се закове на място насред коридора и да обвие ръце около нея.

Само че вече бяха стигнали до кухнята, която се оказа претъпкана с хора. Ема усети мирис на кафе, но не и на готвеща се храна. Масата беше празна, печката — студена. Джулиън и Хелън, както и Марк и Кийрън се бяха скупчили около масата, на която седяха Клеъри и Джейс, и всички се взираха невярващо в официален на вид лист хартия.

Ема се закова на място; до нея, очите на Кристина се разшириха.

— Мислехме… Да не би вече да бяхте в Идрис и да се върнахте? Мислех, че ще тръгнете призори? — каза Ема.

Джейс вдигна очи.

— Никъде не сме ходили — отвърна той.

Клеъри все още се взираше в листа в ръцете си, лицето й беше пребледняло и поразено.

— Проблем ли изскочи? — попита Ема разтревожено.

— И така може да се каже. — Тонът на Джейс беше лековат, ала очите му бяха буреносни. Той потупа листа. — Съобщение от Клейва. Според него двамата с Клеъри сме мъртви.

Зара винаги избираше един и същи стол в кабинета на инквизитора. Мануел подозираше, че е, понеже й харесва да седи под собствения си портрет, така че другите да бъдат принудени да гледат не една, а две Зари.

— Цял ден пристигат доклади — каза тя, играейки си с една от плитките си. — Институтите реагират с ярост на новината, че Джейс и Клеъри са загинали от ръцете на феите.

— Както и очаквахме.

Хорас се размърда в стола си, изсумтявайки от болка.

Мануел се дразнеше, че все още се оплаква от ръката си — изобилие от бели превръзки под чукана на лакътя му. Несъмнено целителните руни трябва да се бяха погрижили за раната, а Хорас можеше да вини единствено себе си, задето бе допуснал онази кучка Рейбърн да го надвие.

Мануел ненавиждаше Хорас. Но разбира се, той по принцип ненавиждаше всеки, отдаден на някаква кауза. Самия него изобщо не го беше грижа дали има долноземци в Аликанте, феи в Брослиндската гора или върколаци във ваната му. Предразсъдъците спрямо долноземците му се струваха отегчителни и ненужни. Единствената полза от тях беше, че изпълваха хората със страх.

А когато се боят, хората са готови да сторят всичко, което поискаш, стига да мислят, че по този начин отново ще се почувстват в безопасност. Когато Хорас говореше как ще си възвърнат някогашната слава на нефилимите и множеството ликуваше, Мануел знаеше защо го правят, и то не беше заради славата. А заради края на страха. Страха, който изпитваха, откакто Тъмната война ги беше накарала да осъзнаят, че не са непобедими.

Някога, вярваха те, действително бяха непобедими. Някога стояха, стъпили с тежки обувки върху вратовете на долноземци и демони, а светът беше в краката им. Сега си спомняха телата, горящи на Площада на Ангела, и се страхуваха.

А страхът беше полезен. Страхът можеше да послужи, за да се сдобиеш с още власт. А властта беше единственото, за което Мануел го беше грижа.

— Чухме ли нещо от Лосанджелиския институт? — попита Хорас, излегнат зад голямото си писалище. — От царството на феите научихме, че Блекторновци и спътниците им са се завърнали у дома. Ала какво знаят?

Какво знаят? Хорас и Чара си бяха задавали този въпрос, откакто им бяха върнали тялото на Дейн, почти напълно разчленено. Дейн беше глупак — да се измъкне от лагера на Обан посред нощ, за да търси славата на това сам да сложи ръка на Черната книга. (Освен това беше взел медальона, който не позволяваше на времето да им се изплъзна, което означаваше, че когато се прибра в Идрис, Мануел бе установил, че е изгубил ден-два). Мануел подозираше, че под следите от зъбите на келпито върху тялото на Дейн се крие рана от дълъг меч, но не го спомена пред двамата Диърборн. Те виждаха онова, което искаха да видят, и ако Ема и Джулиън знаеха, че Хорас бе изпратил убиец по следите им, то нямаше да има значение още дълго.