Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Това беше за вас, мамо и татко — помисли си, докато пускаше последните снимки в кутия за обувки. — Сега знам какво се случи с вас, а онзи, който ви уби, е мъртъв. Може би това променя нещо. Може би — не. Знам обаче, че не ми липсвате по-малко от преди.

Зачуди се дали не би трябвало да каже още нещо. Че отмъщението не се беше оказало панацеята, на която се беше надявала. Че сега всъщност мъничко се страхуваше от него, знаеше колко могъщо може да бъде, как можеше да се превърне в движещата сила в живота ти. В Туле беше видяла как отмъстителността на едно изоставено, самотно момче беше изпепелила света. Но отмъщението не бе направило Себастиан в Туле щастлив, макар да бе покорил всичко, изпречило се на пътя му.

На вратата се почука. Ема натъпка кутиите от обувки в дрешника и отиде да отвори. За нейна изненада, беше Джулиън. Би предположила, че е на долния етаж заедно с останалите. Бяха си поръчали тайландска храна и си бяха направили голяма вечеря в библиотеката. Всички бяха там, разказваха си спомени и се шегуваха, Магнус също — дремещ леко в ръцете на Алек, изтегнат на дивана. Беше почти така, сякаш Джейс и Клеъри не отиваха на опасна мисия на зазоряване, ала такива бяха ловците на сенки. Винаги имаше мисии. Винаги имаше зазоряване, вещаещо опасност.

Ема искаше да бъде с тях, но да бъде край Джулиън в присъствието на други хора й причиняваше болка. Болеше я да го гледа и да крие онова, което знаеше, чудейки се дали останалите забелязват и ако да, какво ли си мислят.

Джулиън отиде до прозореца и се облегна на перваза. Звездите бяха започнали да изгряват и да изпъстрят небето с точици светлина.

— Май обърках нещата с Тай. Искаше да говори с мен и не мисля, че отвърнах както трябва.

Ема изтупа коленете си. Носеше бледозелена ретро нощничка, която изпълняваше ролята на рокля.

— За какво искаше да говорите?

Няколко къдрици тъмношоколадова коса бяха паднали над челото на Джулиън. Все още беше красив, помисли си Ема. Нямаше никакво значение какво знаеше , изпитваше болка при вида на художническите му ръце, силни и умели, меката тъмнота на косата му, купидоновия лък на горната му устна, цвета на очите му, начина, по който се движеше, артистичното изящество, на всичко у него, което й нашепваше Джулиън .

— Не знам — каза той. — Не го разбрах. Щях да разбера, знам, че щях, ако не беше магията.

— Покатери се на онази клада заради него — рече Ема.

— Знам… казах ти, то беше като инстинкт за оцеляване, нещо, над което нямах никакъв контрол. Ала това не е въпрос на живот и смърт. Става дума за емоции. И умът ми не може да се справи с тях.

Емоциите могат да бъдат въпрос на живот и смърт.

Ема посочи към дрешника си.

— Знаеш ли защо свалих всичко от стената?

Джулиън сбърчи чело.

— Защото приключи с него. Откри кой уби родителите ти. Вече не се нуждаеш от всичко това.

— Да и не, предполагам.

— Ако всичко мине добре, може би Магнус ще успее да развали магията утре или вдругиден. Зависи от това колко бързо ще подейства лекът.

— Вече можеше да си говорил с него. — Ема се приближи и се облегна на перваза до Джулиън. Това й напомни за едни по-добри времена, когато двамата седяха един до друг на перваза и четяха, или пък той рисуваше, мълчалив и щастлив, в продължение на часове. — Защо чакаш?

— Не мога да му разкажа всичко — отвърна Джулиън. — Не мога да му покажа какво написах на ръката си… ще поиска да развали магията начаса, а все още не е достатъчно силен. Това може да го убие.

Ема го погледна изненадано.

— Това е емпатия, Джулиън. Разбираш какво ще почувства Магнус. Това е хубаво, нали?

— Може би. Така постъпвам, когато не съм сигурен как да се справя с нещо емоционално. Опитвам се да си представя как би постъпила ти . Разговорът с Тай се разви прекалено бързо, за да го направя, но наистина помага.

— Как бих постъпила аз ?

— Не действа, когато съм с теб, разбира се. Нямам представа какво би искала да направя с теб, когато съм край теб. Не мога да те видя през твоите очи. Не мога да видя дори себе си през твоите очи.

Той докосна леко голата й ръка там, където беше парабатайската й руна, проследявайки контурите й. Виждаше очертанията му в прозореца: друг Джулиън със същия остър профил, същите дълги ресници.

— Ти притежаваш талант, Ема. Доброта, която прави другите щастливи. Вярваш, че хората не само са способни да дадат най-доброто от себе си, но и искат да го сторят. Вярваш същото и за мен. — Ема се мъчеше да диша нормално. Допирът на пръстите му до руната й караше тялото й да трепери. — Вярваш в мен повече, отколкото аз вярвам в себе си.