Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Ема! Ема, аз съм, Кристина.

Хладна ръка държеше нейната. Тя се мяташе в леглото, а изгаряща болка раздираше гърлото й.

— Кристина — успя да прошепне с пресъхнали, напукани устни. — Скрий Меча. Моля те, моля те, скрий го.

Чу се силно изщракване. Под нея подът се отвори по протежение на невидима линия — два мраморни блока, плъзнали се плавно настрани, разкривайки квадратно пространство, където имаше каменна плоча, върху която грубо беше нарисувана парабатайска руна. Не беше изящна, нито красива, но излъчваше мощ.

Стиснала дръжката на Мелартак, Ема го стовари върху плочата. Острието я строши и тя политна назад в облак от прах и могъщество.

Разкъсана е — помисли си . — Връзката е разкъсана.

Вече не усещаше нито радост, нито облекчение. Единствено страх, докато един глас прошепваше името й: „Ема, Ема, как можа?“.

Обърна се и видя Джем в одеждите си на Мълчалив брат. Червено петно бавно се разливаше по гърдите му. Свлече се и тя изкрещя…

— Ема, говори с мен. Ти си добре. Джулиън е добре.

Кристина звучеше така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

Ема знаеше, че е в легло, но имаше чувството, че масивни вериги са оковали ръцете и краката й. Бяха прекалено тежки. Около нея се издигаха и спадаха гласове, разпозна този на Марк, както и гласа на Хелън.

— Какво е станало с тях? — попита Хелън. — Появиха се само няколко секунди след вас, но в съвсем различни дрехи. Не разбирам.

— Нито пък аз. — Марк звучеше отчаян. Ема почувства как я погали по косата. — Ема, къде бяхте?

Ема стоеше пред сребърното огледало и се взираше в отражението си: бледа коса, кожа, покрита с руни, всичко това й беше познато, ала очите й имаха убития червен цвят на луната в Туле.

В следващия миг пропадаше през вода. Зърна огромните чудовища на дълбините с акулени перки и змийски зъби, а после видя Аш да се издига във водата, черните му крила, проблясващи в златно и сребристо… и чудовищата се отдръпнаха в страх.

Събуди се с дрезгав вик, борейки се с водораслите, които я теглеха надолу, в дълбините на водата… и осъзна, че се бори с чаршафите, оплетени около тялото й. Падна назад, мъчейки се да си поеме въздух. Ръце легнаха върху раменете й, а после отметнаха косата й назад, мек глас изричаше името й.

— Ема — каза Кристина. — Ема, всичко е наред. Това е просто сън.

Ема отвори очи. Намираше се в стаята си в Института, боядисана със синя боя, с познатата рисунка на стената — лястовици, летящи над кулите на замък, слънчева светлина струеше през отворените прозорци. До ушите й достигаше шумът на морето, музика долиташе от друга стая.

— Кристина — прошепна Ема. — Толкова се радвам, че си ти.

Кристина изхълца и се хвърли на врата й, прегръщайки я с всичка сила.

— Толкова съжалявам — каза. — Толкова съжалявам, че си тръгнахме от Земите на феите без теб, не можех да мисля за нищо друго. Никога, никога не биваше да те оставям…

Сякаш от много далече, Ема си спомни Двора на тъмните феи. Пламъците, отрязали пътя им към Кристина и останалите, как й беше кимнала в знак да спаси себе си, другите.

— Тина! — възкликна тя, потупвайки приятелката си по гърба. Гласът й беше дрезгав, гърлото й дращеше. — Всичко е наред, аз ти казах да вървиш.

Кристина се отдръпна лекичко назад, носът и очите й бяха порозовели.

— Но къде отидохте? И защо непрекъснато ме наричаше Розата на Мексико?

Тя сбърчи озадачено чело и Ема издаде нещо средно между смях и ахване.

— Имам да ти казвам толкова много . Но първо трябва да знам… — Тя улови ръката на Кристина. — Всички ли са живи? Джулиън, останалите…

— Разбира се! — Кристина изглеждаше ужасена. — Всички са живи. Всички.

Ема стисна ръката на Кристина и я пусна.

— Какво причини морът на Магнус? Закъсняхме ли?

— Странно, че попита за това. Алек и Магнус пристигнаха вчера. — Кристина се поколеба. — Магнус изобщо не е добре. Много е болен. Поддържаме връзка със Спираловидния лабиринт…

— Но те все още смятат, че са лей-линиите.

Ема понечи да стане, но й се зави свят и бе принудена да се облегне на възглавниците, дишайки тежко.

— Не, не. Аз осъзнах, че е морът в Земите на феите. Ема, не се опитвай да станеш…

— Ами Даяна? — попита Ема. — Тя беше в Идрис…

— Вече не е там. — Кристина придоби мрачен вид. — Това е друга дълга история. Но тя е добре.

— Ема!

Вратата се отвори рязко и Хелън нахълта вътре с разрошена руса коса и разтревожени очи. Хвърли се да я прегърне и Ема почувства как отново й се завива свят, спомни си Туле и как Хелън бе разделена завинаги от семейството си. Никога нямаше да прости на Клейва, задето я бяха заточили на остров Врангел, но поне сега бе с тях. Поне това бе свят, в който бе възможно да се изгубиш, а после да се върнеш.