Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Страхливци! Светлината не може да ви нарани! — изкрещя Себастиан. — Бийте се!

— Трябва да се върнем в „Брадбъри“ — каза Ливи отчаяно. — Трябва да се махнем от тук.

— Ливи — рече Джулиън. — Не можем да ги отведем в щаба ви. Трябва да се разправим с тях тук.

— И има само един начин да го направим.

Ема стисна здраво Меча на смъртните и тръгна към Себастиан.

Изгаряше я нова ярост, изпълваше я цялата, даваше й сили. Камерън. Теса. Помисли си за Ливи, изгубила още някого, когото обичаше. И се нахвърли върху Себастиан, а Мечът на смъртните проряза въздуха като камшик от огън и злато.

Себастиан изръмжа. Фосфорос скочи в ръката му и той тръгна към Ема. Ярост сякаш танцуваше около него като искри.

— Значи, смяташ да ме посечеш с Меча на смъртните. Изабел Лайтууд опита същото и сега се разлага в един гроб в Идрис.

— Ами ако ти отсека главата? — подразни го Ема. — Ще продължиш ли да бъдеш гадният владетел на тази планета на две различни части?

Себастиан се завъртя, мечът на Моргенстърн представляваше размазано черно-сребърно петно. Ема скочи и мечът профуча под краката й. Приземи се върху един прекатурен противопожарен кран.

— Опитай се — каза Себастиан отегчено. — И други са го правили. Не може да бъда убит. Ще те изтощя, момиче, и ще те посека на парчета, превръщайки те в пъзел, та демоните да се позабавляват.

Грохотът на битката бе навсякъде около тях. Огънят на Теса утихваше и в завръщащата се мъгла Ема едва успя да различи Джулиън, биещ се с Джейс. Беше взел меча на един от Помрачените и се биеше отбранително, така както Даяна ги беше научила да правят, когато противникът ги превъзхождаше.

Ливи се биеше с Помрачените с нов гняв и нова енергия. Също като Рафаел. Докато хвърляше поглед към останалите, Ема го зърна да сграбчва една червенокоса Помрачена и да разкъсва гърлото й със зъби.

И тогава я видя — светлина в далечината. Завихрена, въртяща се светлина, която познаваше добре, светлината на Портал.

Скочи от противопожарния кран и се хвърли в атака. За миг Себастиан действително отстъпи назад от изненада, преди да се съвземе и да отвърне още по-яростно на нападението й. Острието пееше в ръката на Ема, докато сърцето й биеше в ритъма на три думи: отвлечи му вниманието, отвлечи му вниманието .

Фосфорос се удари в Мелартак. Себастиан оголи зъби в усмивка, която по нищо не приличаше на истинска усмивка. Ема се зачуди дали някога бе умеел да се преструва, че се усмихва като човек, и бе забравил как. Помисли си за начина, по който Клеъри говореше за него — като за някой, изгубен много преди да умре.

Жегна я остра болка. Мечът на Себастиан беше порязал предната част на едното й бедро, кръв изцапа дупката в панталона й. Той отново се ухили и я изрита силно по раната. От болката пред очите на Ема се спусна бяла пелена и тя усети, че полита. Рухна върху земята с изпукване, което, сигурна бе, бе трошенето на ключицата й.

— Започваш да ме отегчаваш. — Себастиан закрачи около нея като котка. Очите на Ема бяха замъглени от болка, ала тя виждаше как светлината на Портала се усилва. Въздухът сякаш блещукаше. В далечината все още чуваше другата Ема да ридае. — Други светове — каза Себастиан замислено. — Защо да ме е грижа за други светове, когато властвам над този? Какво би означавал някой друг свят за мен?

— Искаш ли да знаеш как умря там? — каза Ема. Болката от строшената кост я раздираше. Чуваше сражението да кипи около нея, чуваше Джулиън и Джейс да се бият. Трябваше да положи усилие, за да не припадне. Колкото по-дълго отвличаше вниманието му, толкова по-добре. — Искаш да живееш вечно в този свят. Не искаш ли да знаеш как загина в нашия? Ами ако се случи и тук? Аш не знае какво стана. Нито пък Анабел. Но аз знам.

Себастиан наведе Фосфорос и побутна ключицата й с върха му. Ема почти изпищя от болка.

— Кажи ми.

— Клеъри те уби — отвърна тя и видя как очите му се отвориха широко. — С небесен огън. Той изгори всичко зло в теб и онова, което остана, не беше достатъчно, за да живее дълго. Ала ти издъхна в ръцете на майка си, а сестра ти плака над теб. В клуба вчера ти говореше за тежестта, която лежи върху теб и те смазва. В нашия свят последните ти думи бяха: „Никога не съм се чувствал толкова лек“.

Лицето на Себастиан се разкриви. За миг в очите му се появи страх… и нещо повече от страх — съжаление може би и дори болка.

— Лъжеш — изсъска и плъзна острието на Фосфорос по диафрагмата й, където едно пронизване щеше да разкъса коремната й аорта. Кръвта й щеше да изтече в агония. — Кажи ми, че това не е вярно. Кажи ми!