Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Лицето на Анабел потъмня.

— Той е прекалено добър за това място. Има и още нещо… Когато пристигнахме тук, аз го отведох при Себастиан. Вярвах, че той ще се погрижи за него, защото му е баща. И за известно време той наистина го правеше. Носят се обаче слухове, че енергията, която е необходима на Себастиан, за да поддържа толкова много Помрачени, бавно го разкъсва отвътре. Живителната сила на Помрачените е отровена. Безполезна. Ала тази на Аш не е. Вярвам, че в крайна сметка Себастиан ще убие Аш и ще използва значителната му живителна сила, за да си възвърне своята.

— Никой не е в безопасност, а? — Джулиън изобщо не звучеше впечатлен.

— Това е добър свят за мен — каза Анабел. — Мразя нефилимите, а съм достатъчно могъща, за да бъда в безопасност от демоните.

— А Себастиан те оставя да изтезаваш нефилими — добави Ема.

— Действително. Причинявам им онова, което някога ми беше причинено от Съвета. — В гласа й нямаше никаква емоция, нито дори бегъл помен от злорадство, единствено мъртвешка глухота, която бе още по-ужасна. — Ала тук не е добро място за Аш. Не можем да се скрием… Себастиан би го открил, където и да отидем. За него ще е по-добре във вашия свят.

— Тогава защо сама не го отведеш там? — попита Ема.

— Бих го направила, стига да можех. Прилошава ми от мисълта да се разделя с Аш. През всички тези години отдадох живота си, за да се грижа за него.

Абсолютна лоялност , помисли си Ема. Тази лоялност ли придаваше на Анабел такъв изпит, болестен вид? Винаги поставяща Аш пред себе си, следваща го от място на място, готова да умре за него без колебание… без да подозира защо?

— Ала във вашия свят — продължи тя — ще ме преследват и ще ме откъснат от Аш. Той няма да има никой, който да го защити. По този начин ще има вас.

— Изглежда, че имаш голямо доверие в нас — отбеляза Джулиън, — при положение че знаеш, че те мразим.

— Ала не мразите Аш — каза Анабел. — Той е невинен, а вие винаги защитавате невинните. Това е, което правите . — Тя се усмихна знаещо, сякаш чувстваше, че ги беше уловила като в мрежа. — Освен това отчаяно искате да се приберете у дома, а отчаянието винаги си има цена. Е, какво ще кажете, нефилими? Споразумяхме ли се?

Аш вдигна от пода на нощния клуб листа хартия, изпаднал от якето на Джулиън Блекторн, внимавайки Себастиан да не го види. Достатъчно отдавна беше в Туле, за да знае, че не е добра идея да привлечеш вниманието на Себастиан, без да усетиш.

Не че Себастиан беше винаги жесток. Имаше пристъпи на щедрост, когато си спомняше, че Аш съществува. Даваше му оръжия или игри, намерени по време на обиски в домовете на бунтовници. Грижеше се да е облечен добре, тъй като гледаше на Аш като на свое отражение. Джейс бе единственият, който някога беше истински мил, откривайки у Аш някого, към когото да насочи незадоволените, потискани чувства, които все още изпитваше към Клеъри Феърчайлд и Александър и Изабел Лайтууд.

И разбира се, Анабел. Ала Аш не искаше да мисли за Анабел.

Разгърна листа и тялото му беше разтърсено от тръпка. Побърза да се извърне, така че Джейс и Себастиан, потънали в разговор, да не забележат изражението.

Беше тя , непознатото човешко момиче, което веднъж бе видял в оръжейната на Тъмния двор. Тъмна коса, очи с цвета на небето, което той почти не си спомняше. Ято гарвани кръжаха в небето зад нея. Не беше снимка, а рисунка, излязла изпод меланхолична ръка, обич и копнеж се излъчваха от страницата. В ъгъла беше надраскано име. Друзила Блекторн.

Друзила. Изглеждаше самотна, помисли си Аш, но освен това решителна, сякаш зад лятно сините й очи живееше надежда: надежда, която отказваше да бъде потушена от загубата, надежда, прекалено силна, за да се поддаде на отчаяние.

Сърцето на Аш задумка, макар и той сам да не знаеше защо. Бързо сгъна листа и го напъха в джоба си.

Даяна ги чакаше пред „Брадбъри“, облегната на затворената врата на гаража и преметнала пушка през рамо. Свали оръжието с видимо облекчение, когато мотоциклетът на Ема и Джулиън спря пред нея.

— Знаех си, че ще се справите — каза, докато Джулиън слизаше от мотора.

— Ооо — рече Ема и също слезе. — Тревожила си се за нас!

Даяна потропа по вратата на гаража с дулото на пушката. Каза на Ема нещо, което се изгуби в стъргането на механизма, докато вратата се отваряше.

Джулиън видя как Ема й отговаря с усмивка и се зачуди как го прави. Незнайно как, Ема винаги успяваше да открие нещо леко или забавно дори когато беше под най-голямо напрежение. Може би го правеше така, както той бе в състояние да стои пред Себастиан и да се преструва на своята помрачена версия, без дори да усети ръцете си да треперят. Това започва едва когато всичко свърши.