Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Вероятно с основание се тревожи. Себастиан съсипва всички, които са му близки. — Ливи сви крака под себе си. — Имаш ли доверие на тази Анабел?

— Ненавиждам я — заяви Джулиън, преди да успее да се спре. Видя очите на Ливи да се разширяват и си заповяда да продължи по-спокойно. — Но вярвам, че чувствата й към Аш са истински. Той има влияние над хората.

— Интересно. — Погледът на Ливи беше леко разфокусиран. — Дру го видя преди няколко години. По време на една екзекуция, като онази, на която попаднахте на плажа. След това непрекъснато говореше за него, как не изглеждал така, сякаш искал да е там. — Тя прибра кичур коса зад ухото си. — Ти… ако минете през Портала, искаш ли все още да дойда с вас?

— Разбира се, че искам — отвърна Джулиън. — Това е част от причината да не откажа на Анабел. Искам да те отведа от тук.

Ливи прехапа устни.

— Ами моето Аз от твоя свят? Няма ли да е объркващо?

Джулиън не каза нищо, беше го очаквал и все пак нямаше отговор. Видя как лицето й се промени, как по него се изписа осъзнаване и примирение и почувства как част от сърцето му умира.

— Мъртва съм, нали? — Гласът на Ливи не трепваше. — Във вашия свят съм мъртва. Виждам го в начина, по който ме гледаш.

— Да. — Джулиън трепереше, сякаш му беше студено, макар въздухът да беше топъл и неподвижен. — Вината беше моя, Ливс. Ти…

— Недей. — Ливи се изправи и прекоси стаята, за да отиде при него, слагайки ръце върху гърдите му така, сякаш се канеше да го бутне. — Не си направил нищо, за да ме нараниш, Джулс. Познавам те твърде добре, за да ме убедиш в обратното. Забравяш, че в този свят ти се пожертва заради мен. — Блекторновските й очи бяха широко отворени, искрящи и сухи. — Съжалявам, че сме се изгубили един друг в твоя свят. Ще ми се да вярвам, че някъде сме непокътнати. Всички ние. — Тя направи крачка назад. — Нека ти покажа нещо.

Гърлото на Джулиън бе прекалено свито, за да е в състояние да каже каквото и да било. Просто гледаше как тя се обърна с гръб към него и свали пуловера си. Отдолу носеше бяло потниче, което не можеше да скрие огромната татуировка, разстилаща се върху гърба й като крила: траурна руна, която тръгваше от основата на врата и стигаше до средата на гръбнака й, краищата й докосваха раменете й.

Гласът на Джулиън се прекърши.

— За Тай.

Ливи се наведе, за да вдигне пуловера си и го облече, скривайки руната. Когато отново се обърна към него, очите й блестяха.

— За всички вас — каза.

— Върни се у дома с мен — прошепна Джулиън. — Ливи…

Тя въздъхна.

— Виждам, че искаш разрешението ми да сключиш сделка с тази магьосница, Джулс. Виждам, че според теб това ще направи избора по-лесен и по-добър. Ала не мога да го сторя. — Тя поклати глава. — В Туле имаме единствено ужасни избори. Този трябва да направиш сам.

Ема се зарови щастливо в оръжията. Никога не беше проявявала особен интерес към пистолетите (те бяха безсилни срещу демоните и ловците на сенки не ги използваха), ала имаше цял куп други инструменти за унищожение. Втъкна няколко метателни ножа в колана си и се отправи към една маса, отрупана с ками.

Облегната на стената, Даяна я гледаше с уморена развеселеност.

— Във вашия свят — попита тя — сте били парабатаи?

Ема застина с кама в ръка.

— Да.

— На твое място бих гледала да не го споменавам много-много — отбеляза Даяна. — На хората не им е приятно да мислят за парабатаите.

— Защо?

Даяна въздъхна.

— Докато властта на Себастиан ставаше все по-голяма и светът ставаше все по-мрачен и отчаян, парабатаите се промениха. Беше мигновено, за разлика от промяната при магьосниците. Един ден светът се събуди, за да открие, че всички парабатаи се бяха превърнали в чудовища.

Ема едва не изпусна камата.

— Станали са зли?

— Чудовища — повтори Даяна. — Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни. Не го видях с очите си… чух само истории от трета ръка. Разкази за безпощадни, огромни лъскави създания, сриващи цели градове. Себастиан беше принуден да отприщи хиляди демони, за да ги озапти. Загинаха много мундани и ловци на сенки.

— Но защо се е случило нещо такова? — прошепна Ема с внезапно пресъхнало гърло.

— Вероятно по същата причина, поради която магьосниците се превърнаха в демони. Светът стана скверен и демоничен. Никой не знае.