Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Когато бяхме в Двора на светлите феи — продължи той, — сега, последния път… когато говорих с кралицата, тя ми разкри как може да бъдат развалени всички парабатайски връзки наведнъж.

Ема стисна завивките.

— Да, и ти ми каза, че е невъзможно.

Очите на Джулиън бяха прозорци към един океан, който в този свят вече не съществуваше.

— Ние сторихме онова, което беше поискала от нас. Донесохме й Черната книга. Така че тя ми каза, защото й се струваше забавно. Виждаш ли, съществува един-единствен начин да бъде направено. Като унищожиш първата парабатайска руна, която се пази в Града на тишината. И трябва да го сториш с Меча на смъртните.

— А в нашия свят той е строшен — довърши Ема.

Имаше смисъл по един перверзен начин: можеше да си представи какво удоволствие бе доставило на кралицата да му го съобщи.

— Не ти казах, защото мислех, че няма значение. Никога нямаше да бъде възможно. Мечът беше счупен.

— Не ми каза и заради магията — допълни Ема меко. — Нямаше чувството, че е нужно да го правиш.

— Да. — Джулиън си пое разтърсваща глътка въздух. — Ала сега обсъждаме да отнесем тукашния меч в нашия свят и знам, че шансовете ни сигурно са един на милион, но може би е възможно… искам да кажа, можем да обмислим този избор. Аз бих могъл да го обмислям.

Имаше милион неща, които Ема искаше да каже. Обеща, че няма да го направиш, и би било ужасно , трептеше на върха на езика й. Спомни си моралната сигурност, която бе изпитала, когато Джулиън за първи път й каза, че кралицата го бе изкушила с тази възможност.

Ала след смъртта на Ливи беше трудно да изпитва морална сигурност по отношение на каквото и да било.

— Помолих да ми направи онази магия, защото бях ужасен — продължи Джулиън. — Представях си как се превръщаме в чудовища. Как унищожаваме всичко, което обичаме. Кръвта на Ливи все още беше под ноктите ми. — Гласът му потрепери. — Има обаче и друго, от което се страхувам също толкова, и ето защо гласът на кралицата отеква в главата ми. — Ема го гледаше, чакайки го да продължи. — Ти си единствената, която съм обичал по този начин, и знам, че ще си единствената, която някога ще обичам. Без теб не съм себе си. Разтвориш ли веднъж боя във вода, не можеш да я извадиш обратно. С теб е същото. Не мога да те извадя от себе си. Това означава да изтръгна сърцето си, а не се харесвам без сърце. Вече го знам.

— Джулиън — прошепна Ема.

— Няма да го направя — каза той. — Няма да използвам Меча. Няма да причиня другиму болка като онази, която изпитах аз. Но ако се приберем у дома заедно с Меча, мисля, че ще трябва да поискаме да направим размяна с инквизитора. Меча срещу изгнание. Не мисля, че имаме друг избор.

— Истинско изгнание? Ще ни разделят от децата, ще те разделят…

— Знам. Имаше време, когато вярвах, че не би могло да съществува нищо по-ужасно. Ала сега осъзнавам, че съм грешал. Държах Ливи, докато тя издъхваше, и това беше по-ужасно. Случилото се с Ливи тук, да изгуби всички ни, е невъобразимо по-ужасно. Запитах се дали бих предпочел да преживея онова, което преживя Марк, да бъде откъснат от семейството си, но да мисли, че те са добре и щастливи… или онова, което е преживяла Ливи, знаеща, че братята и сестрите й са мъртви. Няма никакво съмнение. Бих предпочел те да са живи и в безопасност дори ако не мога да бъда с тях.

— Не знам, Джулиън…

Изражението му беше неприкрито уязвимо.

— Освен ако ти вече не изпитваш същото към мен. Не бих те винил, ако си престанала да ме обичаш, докато бях под въздействието на магията.

— Предполагам, че това би решило проблемите ни — каза Ема, без да се замисли.

Джулиън потръпна и тя полази по леглото към него. Коленичи в средата на покривката и протегна ръка, за да го докосне по рамото. Той обърна глава, за да я погледне, потрепервайки леко, сякаш гледаше слънцето.

— Джулиън — рече Ема. — Бях ти сърдита. Ти ми липсваше. Но не престанах да те обичам. — Тя прокара леко опакото на ръката си по бузата му. — Докато ти си жив и аз съм жива, ще те обичам.

— Ема. — Джулиън коленичи върху леглото срещу нея. Тя беше с една глава по-ниска от него в тази поза. Той докосна косата й, премятайки я над рамото й. Очите му бяха тъмни като сенки. — Не знам какво ще се случи, когато се приберем. Не знам дали това да поискаме изгнание от Диърборн ще успее. Не знам дали няма да ни разделят. Но ако се случи, ще мисля за онова, което изрече току-що, и то ще ми вдъхва сили, каквото и да става. В мрака, в сенките, във времената, когато съм сам, ще си го спомням.