Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Действително беше лай на куче. Няколко секунди по-късно в стаята връхлетя черно-бял териер с дълга каишка. Другият й край беше в ръката на жена с дълга черна коса.

Анабел Блекторн.

Носеше червена рокля без ръкави, макар че би трябвало да замръзва в студения въздух. Кожата й беше мъртвешки бяла.

При вида на Ема и Джулиън пребледня още повече и стисна по-здраво каишката на кучето.

По вените на Ема се разля адреналин. Анабел щеше да ги разкрие, щеше да ги издаде. Нямаше причина да не го стори. И тогава Себастиан щеше да ги убие.

Кълна се — помисли си Ема, — ще пролея кръвта му, преди да умра. Ще намеря начин да пролея кръвта и на двамата.

— Съжалявам — каза Анабел нацупено. — Той искаше да види Аш. Нали, Малкълм?

Дори по лицето на Джулиън пробяга нещо. Ема с ужас видя как Анабел се наведе, за да почеше кучето зад ушите. То я погледна с големи лавандулови очи и отново излая.

Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, сега бе демон териер.

— Разкарай гадния си фамилиар 24 24 В европейския фолклор — свръхестествени създания, обикновено приели формата на животни, които помагат на вещици в магиите. — Б. пр. от тук — сопна се Себастиан. — Зает съм с работа. Ако има нужда от нещо, Аш ще те повика, Анабел. На практика вече е голям мъж. Не се нуждае от бавачка.

— Всеки има нужда от майка — каза Анабел. — Нали така, Аш?

Погълнат от играта си, Аш не отговори. Анабел въздъхна подразнено и излезе от стаята, с Малкълм, припкащ зад нея.

— Както казвах. — Лицето на Себастиан беше обтегнато от раздразнение. — Анабел е страшно добра в изтезанията… няма да повярвате на какви творчески подвизи е способна, ако й дадете нож и ловец на сенки… но като всички останали около мен, тя е прекалено уязвима за емоциите си. Не разбирам как хората не знаят какво е най-добро за тях.

— Ако знаеха, нямаше да се нуждаят от лидери — изтъкна Джулиън. — Като теб.

Себастиан го изгледа преценяващо.

— Предполагам, че е така. Но тази отговорност е като товар, легнал на плещите ми. Смазва ме. Разбираш ли?

— Нека намерим Ливия вместо теб — каза Джулиън. — Ще я обезвредим и ще ти донесем главата й.

Себастиан изглеждаше доволен.

— Ти май не си от приказливите, а? — подхвърли, поглеждайки към Ема.

Не мога — помисли си Ема. — Не мога да стоя тук, да лъжа и да се преструвам като Джулиън. Не мога.

Ала топлината от ръката на Джулиън все още беше в нейната, силата на връзката им (дори когато вече не беше магическа) й помогна да вирне брадичка и да стисне челюсти. Извади ръката си от тази на Джулиън и бавно, демонстративно изпука кокалчетата си.

— Предпочитам да убивам — заяви. — „Кажи го с куршуми“, това е моето мото.

Себастиан се разсмя и за миг Ема си спомни Клеъри на покрива на Института, говореща за един зеленоок брат, който никога не бе съществувал, ала би могъл да съществува. Може би в някой друг свят, по-добър от Туле.

— Много добре — каза той. — Ако успеете, ще бъдете добре възнаградени. Възможно е дори да има къща в Бел Еър за вас. Особено ако намерите сред бунтовниците някоя хубавичка червенокоска и ни я доведете, та с Джейс да се позабавляваме. — Той се ухили. — А сега бягайте, преди да сте замръзнали до смърт.

Той направи отпращащ жест. Зад него очевидно се криеше сила — Ема почувства как се завърта, сякаш тласната от ръка върху рамото й. Едва не се олюля, възвърна си равновесието и откри, че са почти до вратата на клуба. Дори не помнеше как бяха минали през коридора с огледалата.

А после излязоха на улицата и тя напълни дробовете си с горещия мръсен въздух, топлината на влажната нощ внезапно бе добре дошла. Взеха мотоциклета си от демона гущер и караха, без да разменят нито дума в продължение на няколко пресечки, докато Джулиън не се приведе напред и не каза през стиснати зъби:

— Спри.

Улицата, на която се намираха, бе пуста, уличните лампи бяха изпотрошени и тротоарът тънеше в мрак. В мига, в който Ема спря, Джулиън слезе от мотора и отиде със залитане до витрината на един разрушен „Старбъкс“. Ема го чу да повръща в сенките и стомахът й се сви от съчувствие. Искаше да отиде при него, но се боеше да остави мотоциклета. Той бе единственият им начин да се приберат в „Брадбъри“. Без него бяха обречени.

Когато Джулиън се върна, лицето му беше помръкнало и в синини, тя му подаде бутилка вода.

— Беше невероятен в клуба — каза му.

Той отпи голяма глътка от бутилката.

— Имах чувството, че ме разкъсват отвътре — заяви простичко. — Да стоя там и да говоря онези неща за Ливи… да наричам онова чудовище „сър“… да се сдържа да не разкъсам Анабел на парчета…