Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Ема скочи на земята.

— Добре ли си? — попита, отмятайки косата си.

— Мисля, че е заради пътуването през Портала — излъга той.

Каквото и да ставаше с него, определено не беше това.

— Виж.

Незнайно как, Ема бе успяла да опази телефона си през всичките им премеждия и сега му показа снимката, която беше направила от скалата.

Беше тъмна, но Джулиън незабавно разпозна бреговата линия, а в далечината — развалините на кея Санта Моника. Виенското колело беше преобърнато, просто купчина смачкан метал. В небето кръжаха тъмни фигури, които определено не бяха птици.

Ема преглътна с усилие.

— Това е Лос Анджелис, Джулиън. Съвсем близо до Института.

— Но кралят каза, че е Туле… каза, че е свят, отровен за нефилимите…

Той не довърши, ужасен. В другия край на брега — не там, където беше множеството — маршируваха две колони хора в боен строй. Когато наближиха, Джулиън зърна алени униформи.

Двамата с Ема се скриха зад най-близкото скално образувание, притискайки се плътно до него, и загледаха как маршируващите се приближават. Тълпата в другия край също идваше насам, музиката беше спряла. Чуваше се единствено звукът на разбиващи се вълни, вятър и маршируващи крака.

— Помрачени — прошепна Ема.

По време на Тъмната война Себастиан Моргенстърн бе отвлякъл стотици ловци на сенки и ги беше подчинил на волята си с помощта на своя версия на Бокала на смъртните. Наричаха се Помрачените и се познаваха по алените униформи, които носеха.

Бащата на Джулиън беше един от тях, докато Джулиън не го уби. Това все още се явяваше в сънищата му.

— Но Помрачените са мъртви до един — каза с далечен, механичен тон. — Умряха, когато Себастиан умря.

— В нашия свят. — Ема се обърна към него. — Джулиън, знаем какво е това. Просто не искаме да е вярно. Това е… Туле е версия на нашия свят. Нещо в миналото тук трябва да се е случило различно… Нещо, поради което този свят е поел по друг път. Като Едом.

Джулиън знаеше, че е права, знаеше го, откакто бе разпознал кея. Потисна всяка мисъл за семейството си, за баща си. Точно сега не можеше да мисли за това.

Редиците маршируващи Помрачени бяха отстъпили място на група стражи, които носеха знамена, върху които имаше звезда, очертана в кръг.

— В името на Ангела — прошепна Ема и запуши устата си с ръка.

Моргенстърн. Утринната звезда.

Зад знаменосците вървеше Себастиан.

Видимо беше по-възрастен от последния път, когато Джулиън го беше видял, тийнейджър с коса като бял лед, тласкан от омраза и отрова. Сега изглеждаше на двайсет и няколко години, все още беше слаб и имаше момчешки вид, но лицето му беше по-кораво. Чертите, които някога бяха деликатно изострени, сега бяха остри като стъкло, черните му очи горяха. Фосфорос, мечът на Моргенстърн, беше препасан през рамото му в ножница, изрисувана със звезди и пламъци.

На крачка зад него вървеше Джейс Херондейл. Този удар бе още по-тежък и по-странен. Току-що се бяха разделили с Джейс, който се беше бил рамо до рамо с тях, уморен, но все така свиреп и закрилнически. Този Джейс изглеждаше горе-долу на същите години като онзи, с мускулесто тяло и разрошена златна коса, лицето му беше красиво както винаги. Ала в златните му очи имаше мъртва тъмна светлина. Мрачна свирепост, която Джулиън свързваше с Кохортата и себеподобните им, онези, които нападаха, не тези, които защитаваха.

Зад тях идваше жена със сиво-кестенява коса, в която Джулиън разпозна Аматис Греймарк, сестрата на Люк. Тя бе една от първите и най-яростните Помрачени на Себастиан и това като че ли беше вярно и тук. Лицето й бе дълбоко набраздено, устата й — сурово свита. Буташе пред себе си пленник, облечен в черна нефилимска униформа, груб брезент бе увит около главата му и закриваше лицето му.

— Елате! — провикна се Себастиан и нещо усили гласа му, така че той отекна по целия бряг. — Помрачени, гости, съберете се. Тук сме, за да отпразнуваме залавянето и екзекуцията на важен предател. Някой, който се обърна против светлината на Звездата.

Отекна възторжен рев. Множеството започна да образува рехав четириъгълник, със Себастиан и стражите му в южния му край. Джулиън видя как Джейс се наведе, за да каже нещо на Себастиан, който се разсмя с непринудено другарство, от което по гърба на Джулиън пробяга тръпка. Джейс носеше сиво сако, не алена униформа… значи, не беше един от Помрачените? Погледът на Джулиън пробяга по множеството. Освен Аматис разпозна още неколцина ловци на сенки, които помнеше смътно от Лос Анджелис. Видя младото на вид вампирско момиче, което му беше помахало по-рано, да се киска и да говори с Анселм Найтшейд…