Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

Клеъри ахна. Ема чуваше Кристина да шепне трескаво до нея, макар да не можеше да различи отделните думи. Кийрън остана на мястото си, загледан безстрастно в далечината, сякаш кралят изобщо не беше проговорил.

— Защо? — попита Аш.

Гласът му трепереше.

Ема се зачуди дали бе наистина, или се преструваше, за да си спечели съчувствие.

— Трябва да пролееш кралска кръв — каза кралят. — А Кийрън е най-заменимият.

— Ти си копеле! — изкрещя Марк, борейки се с оковите и хватката на алените стражи.

— Това е прекалено — извика Анабел. — Той е просто дете.

— Ето защо трябва да бъде направено сега — каза кралят. — Тъмните съзаклятия биха убили някой по-голям от него. — Приведе се напред, за да погледне Аш в лицето, пародия на загрижен възрастен. — Кийрън, така или иначе, ще умре, независимо дали от твоята ръка, или не. А ако не го направиш, той ще умре бавно, в неописуема болка.

Очите на Кийрън се плъзнаха бавно през стаята… но не към Аш. Откриха Кристина, която се взираше безпомощно в него, а после Марк, който се мъчеше да се отскубне от алените стражи.

По лицето му се разля усмивка.

Аш пристъпи напред. Хапеше долната си устна, мечът висеше хлабаво в ръката му. Най-сетне Кийрън го погледна.

— Направи онова, което трябва, дете. — Гласът му беше тих и мек. — Знам какво е кралят на Тъмния двор да не ти остави нито един добър избор.

— Неблагодарен хлапак! — излая кралят, озъбен срещу Кийрън. — Аш… сега !

Ема погледна като обезумяла към Джулиън и останалите. Адаон не можеше да им помогне — стражите бяха прекалено многобройни, а Ездачите не можеше да бъдат надвити…

В стаята нахлуха още алени стражи и на Ема й беше нужен миг, за да осъзнае, че бягат. Бягаха в ужас от стихията, която идваше след тях — слабичка фигура, грейнала в алено и златно, и с червена коса, сипеща се около нея като пролята кръв.

Кралицата на светлите елфи.

Изненада пробяга по лицето на краля, последвана бързо от ярост. Аш изпусна меча, който издрънча на пода, и се отдръпна от Кийрън, докато кралицата се приближаваше.

Ема никога не я беше виждала такава. Очите й грееха, лумнали от съвсем неелфическо чувство. Беше като приливна вълна, когато се спусна към сина си.

— Не! — писъкът на Анабел беше почти нечовешки.

Напъха Черната книга в жакета си и се втурна към Аш с протегнати ръце.

Кралицата се обърна с едно плавно движение и изпъна ръка. Анабел политна във въздуха и се блъсна в каменната стена на залата. Свлече се на пода, борейки се за въздух.

Това обаче бе дало на Ездачите достатъчно време, за да наобиколят Аш. Кралицата тръгна към тях, а лицето й пламтеше от могъщество и ярост.

— Не можеш да го докоснеш. — Гласът на Етна сякаш беше изкован от метал. — Той принадлежи на краля.

— Той е мой син — заяви кралицата с презрение. Погледът й пробяга между двамата Ездачи. — Вие сте от най-древната магия, магията на природните стихии. Заслужавате нещо по-добро от това да ближете ботушите на Тъмния крал като кучета.

Откъсна очи от Аш и се приближи до краля, а светлината разпалваше огънчета в косата й.

— Ти! Измамник. Обещанията ти за съюз бяха като сухи листа, разлетели се във въздуха.

Кралят остави копието на Черната книга върху облегалката на трона си и се изправи на крака. Ема усети как я побива тръпка на удивление. Кралят и кралицата на феите, изправили се един срещу друг, пред нея. Беше като сцена от някоя легенда.

Пръстите я сърбяха почти нетърпимо за меч.

— Правя това, което правя, защото трябва — заяви кралят. — Никой друг не притежава силата да го стори! Нефилимите са най-големият ни враг. Открай време е така. И все пак ти си готова да сключваш договори с тях, да търсиш мир, да живееш заедно с тях. — Той се изсмя подигравателно. — Да им дадеш тялото си .

Ема отвори широко уста. Толкова грубо , оформи тя безмълвно срещу Кристина.

Кралицата изпъна гръб. Беше все така слаба и изпита, ала силата на кралската й природа сякаш струеше от нея като светлина от лампа.

— Имаше своя шанс с нашето дете и понеже не вярваше, че една жена може да бъде силна, го захвърли на вятъра. Няма да ти дам още едно от децата си, за да го обречеш равнодушно на смърт!

Първия наследник — помисли си Ема. — Значи, е вярно.

Из стаята се разнесе шепот на изумление… но не от човешките пленници, а от Ездачите и алените стражи. Лицето на краля почервеня от ярост и той махна с ръка, облечена до лакътя в златна рицарска ръкавица, към бушуващия Портал на северната стена.