Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Благодаря ти, генерал Уинтър — рече Адаон и ги поведе напред.

Този път Ема и Джулиън не влизаха в тронната зала невидими за всички очи. Този път щяха да ги видят. Гърлото на Ема беше пресъхнало, сърцето й думкаше.

За разлика от непрестанно променящата се тронна зала на кралицата, тази на краля си беше съвсем същата. Едната стена все така беше покрита от масивния Портал, през който се откриваше гледка към брулен от вятъра пустинен пейзаж, където дървета стърчаха от земята като ръце на скелет, драпащи за въздух. Яркожълтата пустинна светлина придаваше неестествен оттенък на стаята, сякаш стояха в светлината на невидими пламъци.

Кралят беше на трона си, едното му око грееше в червено. Пред него, обградени от алени стражи, стояха Марк и Кийрън. Ръцете на Марк бяха оковани заедно, Кийрън беше коленичил, а от завързаните му китки тръгваше метална верига и потъваше в каменния под. Когато се обърнаха, за да видят кой влиза, шок и облекчение се разляха по лицето на Марк, последвани от ужас. Върху челото на Кийрън минаваше кървава резка.

Устните му оформиха една дума. Кристина.

Кристина ахна дрезгаво. Ема посегна, за да улови китката на приятелката си, ала тя бе замръзнала на мястото си.

Джулиън бе този, който понечи да се хвърли напред, приковал поглед в Марк. Адаон го улови със свободната си ръка и го дръпна назад. Ема си спомни думите на Джулиън за атавистичната нужда да защити Тай. Очевидно изпитваше същото и за останалите си братя и сестри: все още се съпротивляваше, когато Адаон се обърна и каза нещо на Джейс. Руната за сила върху ръката на Джейс проблесна, когато улови Джулиън през кръста и го обездвижи.

— Назад!

Уинтър, генералът на алената стража, насочи върха на копието си към Джулиън. Още алени стражи бяха влезли в Залата, за да застанат между пленниците на Адаон и краля като тънка кървава линия.

Тялото на Джулиън беше изопнато от напрежение и омраза, докато се взираше в краля, който се усмихваше със странната си, полускелетова усмивка.

— Добра работа, Адаон — каза той. — Чувам, че си осуетил опит за бягство на пленниците ни.

Раменете на Марк увиснаха. Кийрън се взираше в баща си с ненавист.

— Нагледай се, синко — каза му кралят. — Всичките ти приятели са мои пленници. Няма надежда за теб. — Той се обърна. — Нека да ги видя, Адаон.

С върха на меча си, Адаон накара Ема и останалите да се приближат до трона. Ема почувства как гърдите й се стягат, спомнила си как последния път, когато бе застанала пред краля на тъмните елфи, той бе надзърнал в сърцето й, незнайно как бе видял за какво копнее най-силно и й го бе дал като отрова.

— Ти — каза кралят, впил очи в Ема. — Ти се би с моя рицар.

— И го победи — заяви Кристина гордо, изпънала гръб. Кралят не й обърна внимание. — Освен това уби един от Ездачите, моя Фал. Интересно. — Той се обърна към Джулиън. — Ти пося смут в Двора ми и взе сина ми за заложник. Ръцете ти са изцапани с кръвта му. — Най-сетне погледът му се спря върху Джейс и Клеъри. — Заради вас понасяме Студения мир.

Адаон се прокашля.

— Тогава защо все още са живи, татко? Защо не си ги убил?

— Не помагаш — измърмори Джейс.

Беше пуснал Джулиън, който стоеше като бегач, изчакващ стартовия пистолет.

— Коз срещу Клейва. — Кралят помилва облегалката на креслото си. Върху камъка бяха издълбани пищящи лица. — За нас те са врагове. За Клейва са герои. Такава е природата на войната.

— Но нима не търсим начин да сложим край на Студения мир? — попита Адаон. — Ако върнем тези пленници на Клейва, бихме могли да започнем преговори. Да намерим общ език. Те ще видят, че не всички сме кръвожадни убийци, за каквито ни имат.

Кралят не отговори веднага. Лицето му беше безизразно, ала върху това на Кийрън се четеше тревога, която никак не се харесваше на Ема.

Най-сетне кралят се усмихна.

— Адаон. Ти наистина си най-добрият от синовете ми. В сърцето си копнееш за мир и ние ще имаме мир… когато нефилимите осъзнаят, че притежаваме оръжие, което може да ги унищожи до крак.

— Аш — прошепна Ема.

Дори не бе възнамерявала да го изрече на глас, но кралят я чу и обърна ужасяващото си лице към нея. В дълбините на подобните му на пещери очни ябълки проблясваха точици светлина.

— Приближи се — нареди той.

От Джулиън се откъсна звук на протест… а може би беше нещо друго, Ема не беше сигурна. Хапеше долната си устна така, че по брадичката му се стичаше кръв. Той обаче като че ли не забелязваше и изобщо не понечи да я спре, когато тя се обърна към краля. Зачуди се дали изобщо си дава сметка, че му тече кръв.