Кассандра Клэр - Кралица на въздух и мрак

— Не можахме да открием какво се е случило с детето. Никой не знае… според краля е било отвлечено и убито, но изглежда възможно да е успяло да избяга и да е оживяло. — Джейс сви рамене. — Онова, което е ясно, е, че във вените на Аш е смесена кръвта на кралски феи, нефилими и демони. Кралят вярва, че той е съвършеният кандидат, който да довърши онова, което са започнали с Първия наследник.

— Краят на всички ловци на сенки — бавно каза Джулиън.

— Заразата, която кралят е посял, бавно се разпространява — рече Клеъри. — Но ако получи възможност да приложи върху Аш магиите, които иска, той ще се превърне в оръдие по-могъщо и от мора. Дори не знаем всичко, на което ще е способен, но ще има същата смесица от серафимска и пъклена кръв като тази на Себастиан.

— Ще има демонична природа, но ще е неуязвим за руни и ангелска магия — обясни Джейс. — Ще може да носи руни, но нищо демонично няма да е в състояние да го нарани. Допирът на ръцете му ще може да накара мора да се плъзне като пожар.

— Морът вече е стигнал до Идрис — каза Ема. — Части от Брослиндската гора са унищожени.

— Трябва да се върнем у дома — рече Клеъри.

Изглеждаше още по-бледа от преди и по-млада. Ема си я спомни на покрива на Лосанджелиския институт. Знанието, че се задава нещо ужасно. Като стена от мрак и кръв. Сянка, която се разпростира над света и заличава всичко.

— Не можем да чакаме повече — заяви Джейс. — Трябва да се махнем от тук.

— Предполагам, че желанието да се махнете от тук досега не е подействало, защото все още сте в плен — подхвърли Джулиън и Джейс присви очи.

— Джулиън — каза Ема.

Искаше й се да добави: „Съжалявам, той не е способен на емнатия“, но не го стори, защото в този миг чу вик, последван от силен трясък. Джейс сключи шепа около магическата светлина и в почти непрогледната тъмнина Ема се отдръпна от стените на килията. Не искаше неволно да забие лице в острите бодли.

Вратите на тъмницата се отвориха със скърцане.

— Вероятно стражи — тихо каза Клеъри.

Ема се взираше в потъналия в сенки сумрак. Две фигури идваха към тях, виждаше златното сияние на ширитите на униформите им.

— Единият носи меч — прошепна.

— Вероятно идват за нас — рече Клеъри. — Тук сме от по-отдавна.

— Не — каза Джулиън.

Ема знаеше какво си мисли. Джейс и Клеъри бяха ценни заложници. Те двамата бяха нефилимски крадци, които бяха убили Ездач. Нямаше да ги оставят да гният в тъмницата. Щяха да ги обезглавят много скоро — за развлечение на Двора.

— Съпротивлявайте се — каза Джейс трескаво. — Ако отворят килията ви, се съпротивлявайте…

Кортана — помисли си Ема отчаяно. — Кортана!

Нищо не се случи. Не почувства внезапна и успокояваща тежест в ръката си. Единствено натиск до рамото си. Джулиън бе дошъл, за да застане до нея. Невъоръжени, те стояха с лице към предната част на килията си. Чу се ахване, а после тичащи стъпки… Ема вдигна юмруци…

По-дребният от стражите стигна до килията им, улови едно от стъблата и изпищя от болка. Глас измърмори нещо на елфически език, при което факлите по стените лумнаха с мътен пламък и ето че през преплетените стъбла и бодли Ема се взираше в Кристина, облечена в ливреята на елфически страж и препасала дълъг меч през гърба си.

— Ема? — ахна Кристина с широко отворени очи. — Какво, за бога, правиш тук?

Грижи се за Тиберий.

Кит правеше точно това. Или поне не откъсваше очи от Тай, което му се струваше достатъчно близко. Бяха на плажа под Института, Тай си беше свалил чорапите и обувките и вървеше по ръба на водата. Вдигна поглед към Кит, който седеше на една пясъчна дюна, и му даде знак да дойде при него.

— Водата не е чак толкова студена! — извика. — Кълна ти се.

Вярвам ти — поиска да каже Кит. Винаги вярваше на Тай. Тай не беше лъжец, освен ако не се налагаше, макар много да го биваше да крие разни неща. Кит се зачуди какво ли би станало, ако Хелън ги попиташе директно дали се опитват да възкресят Ливи.

Може би той щеше да бъде този, който щеше да каже истината. Нали той беше онзи, който не искаше да го направят.

Изправи се бавно на крака и тръгна по плажа към Тай. Вълните се разбиваха поне на пет-шест метра в морето и докато стигнат до брега, вече бяха бяла пяна и сребърна вода. Прииждаща вода заля босите крака на Тай и влезе в гуменките на Кит.

Тай се оказа прав. Наистина не беше толкова студена.

— Утре отиваме на Пазара.

Лунната светлина хвърляше фини сенки върху лицето на Тай. Изглеждаше спокоен, помисли си Кит и осъзна, че доста време беше минало, откакто не бе имал чувството, че Тай е изопната жица, вибрираща до него.