Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Какво се е случило? — попита Конан привидението, което някога е било капитан от наемническата армия. — Къде са хората, които доведе тук с втората си експедиция?

Марандос се замисли.

— Хората? А да, с мене имаше хора. Хора и получовеци, от ония, дето местните им викат бумбана. Трябваше да ми помогнат да пренеса съкровището, обаче не го направиха — Той се усмихна подло. — Тях ги няма и съкровището сега е мое.

Бившият капитан потупа с ръка камъка, върху който седеше.

— Какво стана с тях? — търпеливо повтори въпроса си Конан.

— А, те ли? Някои загинаха в джунглата, други в планината. Мнозина загинаха от ръцете на дивите бумбана. После стигнахме пустинята — В очите му се появи ужас. — Много оставиха костите си там. Бумбана не разбират защо трябва да се измъчват от глад и жажда, когато човешкото месо и кръв могат да им послужат. — Той мълча известно време. — Мене обаче изобщо не ме закачиха.

— А проклятието при Рогата на Шушту? — попита Конан, като прикри отвращението си.

— Изви се страшна буря. Светкавиците поразяваха наред хора и бумбана. Беше ми останал само един човек, когато падна голямата скала. — Той вдигна към Конан изпълнените си с мъка очи. — А нали магиите трябваше да я спрат? Възможно ли е жрецът да ме е излъгал?

— Възможно ли е разумен човек да му повярва? — отряза го кимериецът.

Лудият не му обърна внимание.

— Сега обаче притежавам съкровището.

Той продължи да гали камъка.

— Под камъка ли е?

— Би трябвало, обаче е прекалено тежък, за да го повдигна сам.

— Искаш да кажеш, че не си успял да го видиш? — Конан беше поразен.

— Няма къде другаде да бъде! — почти изпищя Марандос.

— Откакто съм напуснал Асгалун ме заобикалят само безумци — измърмори Конан и се извърна. — Трябваше да се сетя, че на края на пътя ще срещна още един.

— Сам виждаш, че не е с ума си. Губим си времето, Конан. Имаме да вършим много работа. Пристигането ми няма да остане дълго в тайна, а щом разбере, че съм тука, Набо ще ни нападне.

Двамата войни се обърнаха и излязоха от бункера. Зад тях лудия гукаше над своето въображаемо съкровище.

— Защо досега Набо не е разгромил бунтовниците? — попита Конан, когато излязоха на дневна светлина.

— Защото те държат крепостта. Моят народ не обича да воюва с подобни методи, а това дава възможност на малцина да устоят срещу превъзхождащ ги противник. Набо почти със сигурност полага усилия. Но кралската ми чест ще бъде опетнена. Винаги ще се намерят хора, които да подшушнат, че крал Гома не е истински крал, че е победил Набо с хитрост, а не със смелост. Сред воини като моите тези думи постепенно ще постигнат желания ефект и управлението ми ще се състои в непрекъснато потушаване на незначителни бунтове.

— Отнасящ се към тази работа много сериозно — рече Конан. — Аз никога не бягам от битки. Кога смяташ да нападнете?

— Първо, трябва да преценим точно положението. Но и не трябва да се бавим. Ела, свикал съм събрание на военноначалниците си. Трябва да узнаем къде е силата на чичо ми. Само глупаците се бият слепешката.

Приближиха до открития площад пред колибата на Гома. Там завариха двайсетина мъже, които имаха вид на вождове. Целите им тела бяха в белези, косите и брадите на мнозина бяха прошарени и всички гледаха свирепо като лъвове. Освен цветните пера на главите им, на ръцете и краката си носеха разноцветни дълги кожени ленти. Щитовете им бяха снежнобели. Като видяха Гома, те вдигнаха ръце и изкрещяха поздрав към краля си.

— Стой до мене — нареди Гома и седна на един стол, покрит с леопардова кожа. Останалите се подредиха до него, а няколко воина с черни щраусови пера застанаха отзад. Конан предположи, че тези с черните пера са от кралската охрана.

Гома каза няколко думи и подчинените му бързо и ловко направиха върху земята една карта на долината. С един кравешки череп обозначиха града до езерото, а с лъвски череп — крепостта. Черупки от миди заместиха езерото, черни камъчета показваха местонахождението на селата, а извитите ребра на антилопа предупреждаваха къде има военни лагери на Набо. Реката и притоците й очертаха със синкав пясък, а редицата забити в земята копия представляваше околните планини. Конан бе особено впечатлен. Бойното им изкуство бе на много високо ниво. Дори и един немедийски генерал би останал доволен.

Почти цял час Гома се съветваше с военноначалниците си на непознат за кимериеца език. От интонацията и жестовете им разбра, че част от тях призовават към незабавни действия, а останалите — за повече предпазливост. Забеляза, че на по-младите воини не се даваше думата.