Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Стигиецът! Мислиш ли, че наистина притежава магическа сила?

— Маговете на Стигия се смятат за най-изкусни в света и имам основания да вярвам, че това е така. Този жрец обаче е по-необичаен, той произхожда от владетелския род на древен Питон. Не знам дали това го прави повече или по-малко опасен. Според това, което съм видял досега, той по-скоро е политик и интригант, а не могъщ вълшебник.

— А хората му? Представляват ли значителна сила?

— Приличат ми на опитни бойци. Затова не бива да ги подценяваме. Те се сражават под строй, с щит, копие и меч.

— Че какъв бой е това! — презрително се изплю Гома. — Моите воини ще се хвърлят срещу тях с яростни крясъци и ще потопят копията си в кръвта им.

— Възможно е дисциплината им да бъде победена с ярост — съгласи се кимериецът, — но по този начин ще изгубиш много хора.

— Воините се раждат, за да паднат в боя. Така е било и така трябва да бъде.

— След като се върнахме в града, не видях бумбана — продължи Конан. — Най-вероятно ще се сражават като онези в прохода — свирепо и глупаво.

— Чичо ми сигурно няма да ги допусне до града. Прекалено са нисши, дори за него.

— Отвлякоха нашите мъртъвци — мрачно си спомни Конан. — Предполагам, че им дават убитите за вечеря.

— Ще ги избием до крак — уверено заяви бунтовническият повелител.

Направиха преглед на воините, които носеха жълти, червени и зелени пера. Мъжете бяха пълни с решителност и желание за бой. След като години бяха живяли в изгнание, те жадуваха да пролеят кръвта на враговете си. Конан бе живял с тях само три дни, но те явно му се доверяваха напълно. Кимериецът сподели това свое наблюдение на глас.

— През всичките тези години — обясни Гома — ги е крепяла надеждата, че ще се върна. Ако не бях станал истински воин, сигурно щяха да изпитват към мен недоверие. Когато дойдох, водачите на отрядите ме гледаха с известно подозрение. Но аз убих един от тях, защото ме предизвика и останалите се съгласиха, че съм техен законен водач.

— Това е най-простия начин за решаване на проблемите — съгласи се Конан. — Колко са твоите хора в сравнение с тези на Набо?

— Той има повече хора, може би с около една четвърт. Но бойците със сини пера не го подкрепят много ентусиазирано. Мисля, че ако надделеем в началото на боя, ще преминат на моя страна.

— А гражданите?

Гома сви рамене:

— Те са без значение. Ще се подчиняват независимо кой ги управлява. Само воините имат значение.

Кимериецът нямаше какво да каже срещу тази примитивна уредба, която беше разпространена навсякъде. Хора, които не се бият за имуществото си, не заслужават да притежават каквото и да било. Трябва да са благодарни, че им се разрешава да живеят и да се хранят. Дете на войнствен и силен народ, Конан не проявяваше кой знае какво съчувствие към онези, които предпочитаха да не воюват за живота си.

— Снощи обеща, че ще ми кажеш къде е Марандос — напомни той.

— Така е. Ела с мене.

Кимериецът тръгна след бунтовническия крал към каменния бункер. Също като крепостните стени, постройката беше проста и без украса. Имаше само един вход — тесен, нисък отвор, когото отдавна бяха лишили от дървената му врата. Входът всъщност представляваше дълъг тунел в стената, през който се стигаше до малка стая, широка не повече от шест стъпки. Светлината идваше от шест малки прозорчета, изрязани на около три метра височина. Каменна стълба водеше към едно или повече помещение на горния етаж. В средата на стаята върху голям каменен къс седеше някакъв мъж. Беше облечен в дрипи, а тялото му беше слабо като скелет, но очите му светеха ярко и напрегнато. Когато Конан и Гома влязоха, той вдигна очи и загледа ту единия, ту другия.

— Ти си родом от Севера! — заключи той, след като огледа кимериеца.

— Не си сляп — отбеляза Конан. — Това е обнадеждаващ признак.

— С моя брат ли си дошъл? Доведохте ли хора да отнесат съкровището?

Изпитото му лице излъчваше нетърпение и алчност. Личеше си, че някога е бил хубав мъж и все още се долавяше някогашната силна прилика с Улфило.

— Да, брат ти дойде с мене. Що се отнася до съкровището, то ще трябва да почака.

Този отговор накара мъжът да изпадне в униние.

— От колко време е затворен тук? — попита Конан.

— Затворен ли? Никой не го държи тука насила. Той сам видя, че няма нито врата, нито пазач. Пристигнал преди няколко месеца, крещейки като луд. Влязъл направо в тази каменна дупка и прегърнал камъка, като че е родната му майка. Моят народ почита лудите. Той изглеждал доста безобиден, така че те просто му взели оръжието и го оставили да прави каквото намери за добре. Жените му оставят храна и вода на входа, но той яде съвсем малко. Хората, които го минават, го чуват да крещи нещо, но никой не разбира езика му. Не съм имал време да направя нещо за него. Предполагам, че е мъжа на белокожата жена, но тя си е по-добре без него.