Лин Картер - Конан пирата

Когато навлизаше в безпаметна тъмнина кимериецът се прокле за допуснатата глупост. От години не беше позволявал да попадне в такъв прост капан. Да бъде хванат като диво прасе. Но сега беше много късно да съжалява…

В оазиса на Каджар беше тъмно като в рог. Тежък облак като одеяло беше надвиснал над пустинята. Само слаба, сива светлина се процеждаше през облаците.

Тъмно беше и в тронната зала на Тот-Амон. Зелените пламъци на факлите бяха приглушени и едва тлееха като светулки. Стигийският магьосник седеше неподвижен на резбования си трон, сякаш беше заспал. Ако някой го наблюдаваше, би видял, че мускулестите му гърди не се повдигат и спускат. Мрачното му лице беше инертно и безизразно като маска. Тялото му изглеждаше лишено от живот.

И това беше самата истина. След като не намери никакви следи от короната-кобра в астралната равнина, Тот-Амон освободи своето ка от оковите на плътта и го изпрати в най-високата равнина, акашик. Тук, в това мрачно царство на нематериалния дух, законите на времето не бяха в сила. Оттук духът на Тот-Амон в известен смисъл можа „да види“ пристигането на „Петрел“, слизането на Конан, събуждането на бога-жаба, неговото унищожаване, вземането на короната-кобра и отплуването на Конан към Черния бряг. Тот-Амон видя всичко това, преди да разреши на своето ка отново да се върне на по-ниски равнини на космоса. То трябваше да се върне преди напълно да загуби връзката си със своето материално тяло.

С връщането на духа в тялото Тот-Амон усети боцкане в оживялата плът. Беше като познатите „иглички“, когато се прекъсне циркулацията на кръвта в някой крайник, но при неговия случай игличките се разпространиха по цялото му тяло. Той стоически изтърпя болката.

— Зароно! Менкара! — Гласът на Тот-Амон прозвуча като гръмотевица през подземията на двореца му.

— А? — каза Зароно и измъкна двуострия си меч докато излизаше от стаята, прозявайки се и търкайки очи. — Какво има, магьоснико? — Зад него мълчаливо се вмъкна Менкара.

— Веднага се пригответе за връщане на Черния бряг. Открих къде се намира короната-кобра и вашата принцеса Чабела. И двете са в Кулало, столицата на кушита Джума.

— Как са отишли там? — попита Зароно.

— Вашето момче-грубиян, Конан кимериецът, ги е закарал…

— Проклет варварин! — изръмжа Зароно. — Аз ще го…

— Когато го срещнеш прави с него каквото искаш. Аз също не го обичам, защото по време на своите приключения той ми причини не малко главоболия. Но главната задача е да заловите отново вашата принцеса. Дори аз не мога да контролирам ума й на такова голямо разстояние.

— А короната?

— Короната можете да оставите на мен.

— Ще дойдете ли с нас, сър?

Тот-Амон се усмихна мрачно.

— Не телом. Това ще изиска продължителна магическа работа, която малко магьосници в света могат да извършат и в много голяма степен ще изчерпи силите ми. Но аз ще пристигна в Кулала преди вас. Не губете време. Събирайте си нещата и веднага тръгвайте! Не чакайте да съмне!

Конан дойде на себе си в отвратително настроение. Главата го болеше както от препиването с банановия алкохол на Джума, така и от боя с тояги, от който бе изгубил съзнание. Освен това той беше обезоръжен, безпомощен пленник в ръцете на търговци на роби.

Съдейки по ъгъла на слънчевите лъчи, които от време на време се провираха през покрива от листа, Конан прецени, че са минали часове. От изподраните си ръце и крака якият кимериец разбра, че са го влачили през шубраците до поляната, на която се намира. Тежки окови връзваха ръцете му. Той се огледа през разрошената си грива, проучвайки броя, бдителността и разположението на пазачите.

Конан се стресна, когато видя Чабела свита, с пребледняло от страх лице, сред купчина черни. Нямаше представа как е била уловена. Сред пленниците не видя Зигурд. Това можеше да бъде както добро, така и лошо.

После, възседнал мършава кобила, на поляната пристигна висок мъж в сиво наметало. Както другите търговци на роби и този човек беше с черна кожа, но мършав и жилав, с по-остри черти от обичайното за племената на джунглата на лицето. Конан предположи, че търговците на роби са гханатци, за които вече беше говорил Джума. Те бяха номадско негърско племе, което живееше в пустинята по северните граници на Стигия. Докато шемитските и стигийски търговци на роби нападаха гханатския и други народи на Куш и Дарфар, гханатците на свой ред ловяха роби още по на юг, в екваториалните джунгли.