Лин Картер - Конан пирата

Конан се изкашля.

— Кълна се в карантиите на Кром, приятелю, но това е животът! Не можах да прочета проклетите звезди, за да разбера къде сме. На „Уастрел“ нямаше карти за такива южни дължини. Не съм знаел, но ние сме попаднали в приказната страна. — Той обърна още една чаша бананово вино.

Джума стана сериозен.

— Всъщност, вие сте… в известен смисъл, в нея. Жените-бойци от Гамбуру — главния им град — твърдят, че този бряг е тяхна територия. Но те нямат начин да защитят тази си претенция, тъй като между моята земя и техните има други племена.

— Така ли? Чувал съм, че срещу тях трудно се воюва. Радвам се, че не е необходимо да го проверявам. Боят с жени не е в характера ми. Ти имал ли си неприятности с амазонките?

— Малко, в началото. Опитвам се да науча моите момчета да стрелят като туранците. — Джума тъжно поклати глада. — Но е трудно. Тук няма подходящо дърво за лък, а моите юнаци дори не слагат пера на стрелите си. Освен това се инатят и казват, че народът им така е воювал откакто Дамбала е създал света и следователно това е правилният начин. Понякога си мисля, че ще бъде по-лесно да науча зебра да свири на цитра. Но въпреки всичко аз имам най-добрите стрелци в Куш. Последният път, когато амазонките се опитаха да пресекат нашите граници, в някои от тях забихме толкова много стрели, че заприличаха на таралежи.

Конан се засмя, но после сложи ръка на натежалото си чело. Банановото вино беше привидно слабо, сладко на вкус, но опияняваше силно. Мърморейки извинения, кимериецът стана, залитна малко и се оттегли зад най-близката колиба, за да се облекчи. После реши да си ляга. На връщане към кралското легло от рогозки той взе вързопа, който бе свалил на брега. В него беше короната-кобра, увита в одеяло. Конан не я остави на „Уастрел“, защото стойността на скъпоценните камъни можеше да изкуши дори най-верния от хората му. Той ги обичаше и предпочиташе да не ги подлага на изкушение.

Конан пожела лека нощ на Зигурд, Зелтран, Джума и на превзетата принцеса. Заклати се към колибата, запазена от Джума за него и скоро оттам се разнесе гръмотевичното му хъркане.

Зашеметен от алкохола Конан не беше забелязал заплашителния поглед на един от бойците на Джума — як мъж на име Бвату. Това беше мъжът, който на брега едва не хвърли копието си върху Конан. Ударът го измъчваше. Високопоставен боец в съвета на Джума, Бвату се чувстваше унижен от случилото се. По време на пиршеството навъсените му очи неведнъж и дваж поглеждаха към вързопа в краката на Конан. Грижата, с която капитанът на корсарите го пазеше, показваше, че в него има нещо много ценно.

Бвату внимателно проследи в коя колиба се оттегли Конан. В разгара на пиршеството, под светлината на тропическата луна той стана, запреплита крака като пиян — макар че в действителност беше съвсем трезвен — и изчезна в сенките. Щом се изгуби от погледите на пируващите, Бвату зави в тъмните улички между колибите. Един случаен лунен лъч се отрази в камата, току-що подарена му от моряка, който се беше забавлявал с една от жените му.

Далеч на север, в оазиса на Каджар, в Стигия, Тот-Амон часове наред бе търсил в астралната равнина някакъв знак за местонахождението на ценната реликва на змиевидните хора. Докато Менкара и Зароно спяха в нишите на светилището, в тайната лаборатория великият стигиец разбра безнадеждността на задачата. Той седеше неподвижен, а студеният му черен поглед блуждаеше в небитието.

Сенки преминаваха и трепкаха в голямото кристално кълбо, поставено пред неговия трон от невидими ръце. Слабата светлина, излъчвана от движещите се в кристала фигури, осветяваше украсените със скулптури стени на стаята.

Тот-Амон установи, че короната-кобра вече не се намира в древното скривалище под каменния идол на бога-жаба Тсатогуа. Само друга група моряци, слезли случайно или нарочно на Безименния остров може да е отнесла короната. Чрез силата на своя кристал Тот-Амон претърси стъпка по стъпка острова. Не само короната бе изчезнала, но и никакво човешко същество не беше останало на острова. Нямаше и следа от зингаранската принцеса, за чието бягство му бе разказал Зароно. Изчезването на короната, както и на Чабела, разрушаването на идола — всичко свидетелстваше за намесата на някаква неизвестна група.

Стаята тънеше в тишина. Сенките трепкаха върху стените и върху фигурата, която седеше така неподвижно, сякаш бе изсечена от камък.