Лин Картер - Конан пирата

Кимериецът Конан рядко допускаше някой да го доближи, без да го усети, но този бе един от редките случаи. Леката, но силна напитка го потопи в дълбок сън. Изведнъж в него се събуди, този път със закъснение, вроденото му чувство за опасност. Бавно отвори очи със смътно усещане, че има нещо нередно. В първия момент не можа да каже, какво го е разтревожило.

После разбра. В стената от сплетена тръстика имаше дълъг разрез. Беше висок, колкото човешки бой и стигаше до земята. През него върху потното му тяло духаше хладен нощен въздух.

Конан се протегна и опипа вързопа, който беше оставил до себе си. После изруга, скочи на крака и се взря в тъмнината около колибата. Короната-кобра я нямаше.

Ярост обхвана сърцето на Конан, гневният му рев разтърси паянтовите стени на колибата. Измъквайки с яростна ругатня късата си сабя той изскочи от колибата.

Пиршеството продължаваше за онези, които все още се държаха на краката си. Огромният огън бе догорял. Над полюшващите се палми като купчини скъпоценни камъни блестяха звезди. Почти кръгла, луната осветяваше нощта със сребърния си щит. Между малкото, които все още бяха будни Конан съгледа Джума и Зигурд. Неговият вик ги вдигна на крака.

Той им разказа набързо случилото се. Тъй като короната беше единствената плячка, която бяха отмъкнали при това пътуване, Конан бе побеснял.

Конан събра всички пирати, макар че малцина от тях бяха трезви. Бързата проверка на жителите на Кулало показа, че един липсва.

— Бвату! Дамбала да изгори душата му! — извика задавен от гняв Джума, побеснял, че човек от неговото племе е обрал госта му.

— Познаваш ли проклетото куче? — извика Конан, вбесен от гняв, за да мери приказките си.

Джума мрачно кимна и описа престъпника.

— Онзи начумерен грозен мъж, когото ти цапардоса на брега? — попита Конан.

— Същият. Предполагам, че и към двама ни изпитва лошо чувство.

— Или е съгледал скъпоценните камъни в торбата! — подхвърли Зигурд. — Какво да правим? Крал Джума, имаш ли представа къде може да се е скрил? В името на вътрешностите на Ариман и огнените нокти на Шейтан трябва да тръгнем след него, преди да успее да отиде много далеч!

— Той може би се е насочил към страната на нашите врагове, Матамба. — Джума посочи на североизток. — Още по на север може да попадне по пътя на гханатските търговци на роби. От друга страна, не би могъл да отиде много далеч на югоизток, защото нататък лежи…

Конан не можеше да стои спокойно и да бездейства, докато Джума преценяваше различните възможности. Той рязко прекъсна размишленията на Джума.

— Дърдори си цяла нощ, ако искаш! — изръмжа той. — Откъде се тръгва за Матамба?

— Пътят от източната порта се раздвоява и следата, която води на североизток…

Без да чака да чуе останалото Конан се втурна към колибата си. Пътьом взе едно гърне с вода и го изля върху главата си. Имаше вид на морско чудовище, излязло на брега. Главата му престана да чука и умът му се проясни.

Когато махна от очите си черната грива, той видя Чабела, увита в одеяло, да го гледа от колибата си.

— Капитан Конан! — извика тя. — Какво се е случило? Да не би градът да е нападнат?

Той поклати глава.

— Нищо подобно, момиче. Само разкошната корона от обработени диаманти ми беше открадната докато спях. Върни се вътре и чакай!

Зигурд дойде горделиво навирил нос.

— Безстрашни главатарю! — обърна се той към Конан. — Джума и неговите вождове се опитват да разбудят най-бързите си бойци. Не тръгвай самичък в тази джунгла. Само боговете знаят какви зверове дебнат там, затова почакай Джума…

— Проклети да са всички! — озъби се Конан, чийто очи светеха като на ловуващ звяр. — Тръгвам да търся Бвату преди следите му да са се заличили и Кром да е на помощ на зверовете в джунглата.

Без повече приказки, като атакуващ бизон Конан се втурна към източната порта и изчезна.

— Проклет кимерийски нрав! — изруга Зигурд. Той отправи към принцесата извинителен поглед и се втурна в тъмнината подир другаря си викайки:

— Почакай ме! Не тръгвай самичък!

Селото зажужа. Джума и неговите вождове вървяха между спящите, ритаха ги да се събудят, дърпаха ги за краката, крещяха. Никой не видя как Чабела се върна в колибата и облече грубата дреха, която Конан й беше намерил. С панталон и с ботуши, въоръжена, тя се промъкна в сенките и тихо се отправи към източната порта.

— Ако този пиян простак мисли, че може да заповядва на една принцеса от династията на Рамиро… — прошепна тя.