Лин Картер - Конан пирата

Новодошлият дръпна юздата и размени няколко думи с човека, командващ групата, която бе заловила Конан. Последният се обърна, изплющя с камшика си и извика на своите хора да подкарат робите.

Бяха наредени в колона по двама. Веригите им бяха завързани една за друга, така че никой от тях не можеше да избяга самичък. Едрият кимериец, стърчащ над заобикалящите го черни, гледаше свирепо около себе си. Търговецът хвърли към групата студен, презрителен поглед.

— Велики Замби! — промърмори той и плю. — Тази компания едва ли ще ни донесе в Гамбуру шепа каури!

Неговият лейтенант кимна.

— Да, лорд Мбонани. Мисля, че от година на година стават все по-слаби. Сигурно разплодниците им обедняват…

Точно тогава един търговец удари Конан по рамото с камшик. Когато камшикът облиза кожата му, Конан пристъпи към действие. По-бързо от мълния той вдигна вързаните си с верига ръце, хвана камшика и го дръпна с всичка сила.

Търговецът изгуби равновесие и падна в краката на Конан. Надигна се, ръмжейки ругатни и понечи да измъкне големия, остър като бръснач гханатски нож от ножницата, пъхната в колана му. Преди ножът да излезе от ножницата, Конан го ритна в лицето и отново го събори. После се наведе и сграбчи дръжката на ножа. Друг търговец се спусна към Конан, замахвайки към главата му с брадва. Преди брадвата да го удари Конан заби ножа в корема на търговеца, така че върхът му се показа цяла педя от гърба му навън.

Мъжът пребледня, изгъргори и рухна, а поляната закипя. Черните мъже закрещяха. Както беше окован Конан нямаше никакъв шанс. Въпреки това бяха необходими петима мъже да го хванат и други трима да удрят с тояги по дебелата му глава, докато падне на земята в безсъзнание.

Мбонани, мъчейки се да усмири изплашената си кобила, наблюдаваше суматохата с оценяващ поглед.

— Добре, че има поне един смел — промърмори той. — При това бял. Какво ли прави тук?

— Вече споменах за него — каза лейтенантът. — Има и една бяла жена — онази там. — Мбонани огледа Чабела.

— Тези двамата са най-добрите от групата — отбеляза той. — Отнасяй се с тях добре, Зуру, иначе ще ти се види черен животът.

Мбонани подкара коня си напред към Конан. Лицето на кимериеца представляваше кървава маска, но той отново се надигна на крака. Когато се изправи Мбонани го удари по бузата с ездаческия си камшик.

— Това е задето уби един от моите хора, бели човече! — излая той.

От удара веднага се надигна цицина, но варваринът нито трепна, нито изохка. Мбонани се усмихна свирепо. На черната кожа блеснаха белите му зъби.

— Харесва ми смелостта ти, бели човече! — каза той. — Запази я, за да платят амазонките добра цена. А сега тръгвай!

Ескортирана от окъсаните търговци на роби двойната колона пленници задрънча веригите си по пътя към Гамбуру.

Конан вървеше заедно с останалите. Желязното му телосложение издържаше на горещината, жаждата и мухите. Той се чудеше какво е станало с короната-кобра, но беше безполезна мисъл. Конан отдавна беше разбрал, че когато животът на човек е в опасност, плячката става съвсем страничен проблем.

Най-после кимериецът съгледа в една от дисагите на Зуру издутина. Очите му светнаха със свиреп хумор. Лейтенантът може би се кланяше и пълзеше пред капитан Мбонани, но очевидно не беше глупав.

Гханатците изведоха робите от джунглата и навлязоха в тревиста велд. На следващия ден на хоризонта се провидя Гамбуру.

Конан гледаше града и го оценяваше. Сравнен с позлатения Аграпур, столицата на Туран или дори Мерое, столицата на кралство Куш, Гамбуру не впечатляваше. Все пак, за страна, в която повечето къщи представляваха тумбести цилиндри от изсушена кал и сламени покриви, градската стена ограда — от заострени дървени колове и под „град“ се разбираше едно по-голямо село по стандартите на повечето северни страни, Гамбуру имаше вид на столица.

Около града се издигаше ниска стена от нециментирани каменни блокове, високи два човешки боя. Четири порти разкъсваха кръга на стената, като всяка имаше по две стражеви кули с отвори за стрелци. Портите бяха с масивни дървени крила.

Конан огледа зидарията им. Някои от камъните бяха обикновени, грубо одялани, за да легнат. Други — добре одялани, но изхабени от времето. Когато Мбонани преведе дрънчащата колона през западната порта, Конан видя, че къщите в града представляваха същата тази смесица. Болшинството бяха едноетажни или двуетажни сгради със сламени покриви. В повечето случаи долният етаж беше изграден главно със стари, добре одялани камъни, докато горният беше от по-нова, по-груба зидария. Тук-там по повърхността на старите, изхабени от времето камъни се виждаше по някоя скулптура, като например намръщено демонично лице.